Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Каталина вдигна очи от фината бродерия с черна нишка, по която работеше:

— Успокойте се, доня Елвира — каза тя тихо. — Ще стане това, което решат Бог, родителите ми и кралят.

— Вече сте на седемнайсет — каза доня Елвира със сведена глава, като упорито не изоставяше темата. — Колко време ще стоим в тази забравена от Бога страна, без да бъдете нито годеница, нито съпруга? Нито в двора, нито някъде другаде? С трупащи се сметки и все още неизплатено вдовишко наследство?

— Доня Елвира, мисля, че ако знаехте колко много ме опечаляват думите ви, не бихте ги изрекли — каза Каталина с ясен глас. — Само защото ги мърморите, свела глава към ръкоделието си като циганка, която изрича проклятия, не означава, че не ги чувам. Ако знаех какво ще се случи, щях веднага сама да ви кажа. Няма да научите нищо повече, като изричате шепнешком опасенията си.

Жената вдигна очи и срещна ясния поглед на Каталина.

— Мисля за вас — каза тя без заобикалки. — Дори ако никой друг не го прави. Дори ако този глупак посланикът и онзи идиот, пратеникът не мислят. Ако кралят не заповяда принцът да ви вземе за жена, какво ще стане с вас тогава? Ако той не ви позволи да си отидете, ако родителите ви не настоят на завръщането ви, какво ще стане тогава? Нима той просто ще ви задържи тук завинаги? Принцеса ли сте вие, или пленница? Измина почти година. Нима сте заложница за съюза с Испания? Колко време можете да чакате? Вие сте на седемнайсет години, колко дълго можете да чакате?

— Чакам — каза спокойно Каталина. — Търпеливо. Докато въпросът бъде решен.

Дуенята не каза нищо повече, Каталина нямаше енергия да спори. Знаеше, че през тази година на траур за Артур бавно и постепенно я бяха изтласквали все повече и повече в периферията на дворцовия живот. Твърдението ѝ, че е девица, не беше довело до нов годеж, както бе смятала, че ще стане; беше я направило още по-неподходяща. Викаха я в двора само за важни поводи, а и тогава зависеше от любезността на кралица Елизабет.

Майката на краля, лейди Маргарет, не проявяваше интерес към изгубилата привлекателността си испанска принцеса. Тя не се беше оказала плодовита, сега твърдеше, че никога дори не е споделяла легло, беше овдовяла и не внасяше повече пари в кралската хазна. Не беше от полза за династията на Тюдорите, освен като разменна монета в продължаващата борба с Испания. Беше без значение дали ще си стои в къщата в Странд, или ще бъде повикана в двора. Освен това на нейна светлост майката на краля не се нравеше начинът, по който новият Уелски принц гледаше овдовялата си снаха.

Винаги щом я срещнеше, принц Хари приковаваше очи в нея с предаността на малко кученце. Нейна светлост майката на краля тайно беше решила, че ще ги държи разделени. Смяташе, че момичето се усмихва на младия принц твърде топло, смяташе, че насърчава момчешкото му обожание, за да поласкае чуждоземната си суета. Нейна светлост майката на краля негодуваше срещу опитите на когото и да било да влияе върху единствения жив син и наследник. Освен това нямаше доверие на Каталина. Защо младата вдовица би насърчавала един девер, който беше почти с шест години по-млад от нея? Какво се надяваше да спечели от приятелството с него? Нима не знаеше, че го пазят внимателно почти като малко дете: той спеше в бащините си покои, бе придружаван и наглеждан денонощно, постоянно надзираван? Какво се надяваше да постигне испанската вдовица, като му изпращаше книги, учеше го на испански, смееше се на акцента му и го гледаше как язди на манежа, сякаш се обучаваше да стане неин странстващ рицар?

Нищо нямаше да излезе от това. Нищо не можеше да излезе от това. Но нейна светлост майката на краля не позволяваше никой друг освен самата нея да бъде близък с Хари, и постанови гостуванията на Каталина в двора да бъдат редки и кратки.

Самият крал беше достатъчно любезен с Каталина, когато я виждаше, но тя чувстваше как я оглежда, сякаш беше някакво съкровище, което бе откраднал. С него винаги се чувстваше като някакъв трофей — а не като млада жена на седемнайсет години, напълно зависима от почтеността му, негова дъщеря по брак.

Ако можеше да се застави да говори за Артур пред свекърва си или пред краля, може би те щяха да я потърсят, за да споделят скръбта си. Но тя не можеше да използва името му, за да си спечели тяхното благоволение. Дори година след смъртта му не можеше да мисли за него, без да изпитва стягане в гърдите, което бе толкова силно, та ѝ се струваше, че дъхът ѝ ще секне само от скръб. Все още не можеше да изрече името му на глас. Със сигурност не можеше да разчита скръбта да ѝ помогне в двора.