Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Но не е нужно да казваме нищо, във всеки случай можем да се върнем в Испания — изтъкна по-възрастната жена.

— Ще ме омъжат за някой благородник, може би ерцхерцог — каза Каталина. — Не искам отново да бъда отпратена. Нима искате да управлявате домакинството ми в някой малък испански замък? Или в Австрия? Или нещо по-лошо? Вие ще трябва да дойдете с мен, не забравяйте. Искате ли да свършите в Нидерландия или в Германия?

Очите на доня Елвира бързо се стрелнаха встрани: тя разсъждаваше ожесточено.

— Никой няма да ни повярва, ако кажем, че сте девица.

— Ще повярват. Вие трябва да им кажете. Никой не би дръзнал да попита мен. Вие можете да им кажете. Вие трябва да сте тази, която ще им каже. Ще ви повярват, защото сте ми близка, по-близка от майка.

— Досега не казвах нищо.

— И така беше редно. Но сега ще проговорите, доня Елвира. Ако изглежда, че не знаете, или ако вие казвате едно нещо, а аз казвам друго, всички ще разберат, че не се ползвате с доверието ми, че не сте изпълнявали задълженията си както трябва. Ще помислят, че не се грижите добре за интересите ми, че сте изгубили моето благоволение. Мисля, че майка ми би ви повикала да се върнете, посрамена и в немилост, ако разбере, че съм девица, а вие дори не сте знаели. Никога няма отново да служите в кралски двор, ако решат, че сте ме пренебрегвали.

— Всички виждаха, че той е влюбен във вас.

— Не, не са. Всички виждаха, че сме заедно, като принц и принцеса. Всички виждаха, че той идва в спалнята ми само когато му нареждаха. Не по-често. Никой не може да каже какво е ставало зад вратата на спалнята. Никой освен мен. А аз казвам, че той беше импотентен. Коя сте вие да отричате това? Дръзвате ли да ме наречете лъжкиня?

По-възрастната жена сведе глава, за да печели време.

— Щом казвате — изрече тя внимателно. — Както кажете, инфанта.

— Принцесо.

— Принцесо — повтори жената.

— И наистина го казвам. Това е моят път напред. Това всъщност е и вашият път напред. Можем да настояваме на това единствено, просто нещо и да останем в Англия, или да се върнем опечалени в Испания и да се превърнем почти в нищожества.

— Разбира се, мога да им кажа каквото желаете. Ако държите да твърдите, че съпругът ви е бил импотентен и все още сте девица, мога да кажа това. Но как това ще ви направи кралица?

— Тъй като бракът не е консумиран, не може да съществуват пречки да се омъжа за брата на принц Артур, Хари — каза Каталина със суров, решителен глас.

Доня Елвира ахна, потресена от това ново решение.

Каталина упорито продължи.

— Когато този нов пратеник пристигне от Испания, можете да го уведомите, че Божията воля и моето желание е да бъда отново принцеса на Уелс, каквато съм била винаги. Той трябва да говори с краля. Да преговаря не за наследството ми като вдовица, а за следващата ми женитба.

Доня Елвира зяпна:

— Не можете сама да уговаряте брака си!

— Мога — заяви Каталина ожесточено. — Ще го направя, а вие ще ми помогнете.

— Нима мислите, че ще ви позволят да се омъжите за принц Хари?

— Защо да не го позволят? Бракът с брат му не беше консумиран. Аз съм девица. Зестрата за краля е наполовина изплатена. Той може да задържи половината, която вече има, а ние можем да му дадем остатъка. Не е необходимо да ми изплаща вдовишкото наследство. Договорът беше подписан и подпечатан, трябва само да сменят имената, а аз вече съм тук, в Англия. Това е най-доброто решение за всички. Без него аз ставам никоя; вие със сигурност сте никоя. Вашите амбиции и тези на съпруга ви няма да се осъществят. Но ако успеем да постигнем онова, което искам, то вие ще бъдете управителка на кралско домакинство, а аз ще бъда такава, каквато е редно да бъда: принцеса на Уелс и кралица на Англия.

— Няма да ни позволят! — ахна доня Елвира, ужасена от амбицията на повереницата си.

— Ще ни позволят — каза Каталина ожесточено. — Трябва да се преборим за това. Трябва да бъдем онези, които е редно да бъдем: да не се примиряваме с по-малко.

Крал Хенри и неговата кралица, съкрушени от загубата на сина си, очакваха ново дете, и Каталина, надяваща се на благоволението им, шиеше куп изящни бебешки дрешки пред малък огън в най-малката стая на двореца Дърам в ранните дни на февруари 1503 г. Дамите ѝ, които също шиеха според възможностите си, бяха насядали надалече; доня Елвира можеше да говори с нея насаме.

— Това би трябвало да бъдат дрешките на вашето бебе — промърмори негодуващо дуенята. — Вдовица сте от една година, а не е постигнат никакъв напредък. Какво ще стане с вас?