Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Мразя това време на годината в Англия, мразя начина, по който зимата се задържа упорито сред студените мъгли, под сивите небеса. В Алхамбра водата в каналите сигурно се освобождава от скрежа и започва да тече отново, леденостудена, буйна и дълбока от разтопените планински снегове. Пръстта в градините сигурно започва да се затопля, градинарите сигурно садят цветя и млади фиданки, слънцето сигурно грее топло сутрин, а дебелите завеси са свалени от прозорците, за да могат топлите ветрове отново да повяват из двореца.

Прелетните птици ще се върнат по високите хълмове, а по маслиновите дървета ще блещукат зелено-сиви листа. Навсякъде фермерите ще обръщат червената почва, ще се носи ухание на живот и растеж.

Копнея да си бъда у дома; но няма да изоставя поста си. Не съм войник, който забравя дълга си, аз съм страж, който стои буден през цялата нощ. Няма да изменя на любовта си. Аз казах: „Обещавам!“, и не забравям това. Ще му бъда вярна. Градината, която олицетворява вечния живот, Ал Яна, ще ме очаква, в Ал Яна ще ме очаква розата, там ще ме чака Артур. Ще бъда кралица на Англия, каквато съм родена да бъда, както му обещах, че ще бъда. Розата ще цъфти и в Англия, както цъфти в рая.

За кралица Елизабет беше устроено внушително, тържествено погребение, и Каталина отново облече траурно черно. През тъмната дантела на късия си воал тя наблюдаваше важните особи, преминаващи в зависимост от ранга си, приготовленията за службата, виждаше как всичко се определя според голямата книга на майката на краля. Собственото ѝ място също беше точно определено — зад принцесите, но пред всички други дворцови дами.

Лейди Маргарет, майката на краля, бе изложила писмено всички ритуали, които трябваше да се следват навсякъде в двора на Тюдорите — от родилните стаи до излагането на мъртвото тяло за поклонение, така че синът ѝ и поколенията, които тя се молеше да дойдат след него, да бъдат подготвени за всякакви случаи, така че всеки случай да се отбелязва по подобие на друг предшестващ, и така че всяко събитие, независимо колко е далечно в бъдещето, да бъде ръководено от нея.

Сега първото устроено от нея величествено погребение, за необичаната ѝ снаха, премина с реда и изяществото на добре планирана поетична драма в двора, а колкото до великата организаторка на всичко, тя зае видимо, безспорно, мястото си на най-влиятелна дама в двора.

Навършваше се година от деня, в който почина Артур, и Каталина прекара деня сама в параклиса на Дърам Хаус. Отец Джералдини изнесе възпоменателна служба за младия принц на разсъмване и Каталина остана в малката църква, без да закуси, изпивайки през целия ден само чаша разреден ейл.

Известна част от времето тя остана на колене пред олтара, движейки устни в безмълвна молитва, борейки се със загубата му, изпълнена със скръб, толкова остра и болезнена, колкото и в деня, когато бе застанала на прага на стаята му и беше разбрала, че не могат да го спасят, че той ще умре, че ще трябва да живее без него.

През някои от дългите часове тя кръстосваше из празния параклис, като спираше за миг да погледне картините с религиозни сюжети по стените или изящната дърворезба по краищата на скамейките и преградата между нефа и мястото за хористите. Ужасяваше се, че започва да го забравя. Имаше сутрини, в които се събуждаше и се опитваше да си представи лицето му, и откриваше, че не може да види нищо под затворените си клепачи, или — което бе по-лошо — можеше да види само някакво негово грубо изображение, като зле нарисуван портрет: измамното подобие, а вече не действителния образ. В тези сутрини сядаше бързо в леглото, притискаше колене към корема си, и здраво обвиваше ръце около тялото си, за да не даде воля на мъчителното си чувство за загуба.

После, по-късно през деня, говореше с дамите си или шиеше, или се разхождаше край реката, и тогава някой казваше нещо, или тя виждаше отражението на слънцето във водата, и изведнъж той се явяваше пред нея, така ярък и ясен, сякаш беше жив, озарявайки следобеда. Тя оставаше напълно неподвижна в продължение на един миг, изпивайки го безмълвно с поглед, а след това подхващаше отново разговора или продължаваше разходката си, убедена, че никога няма да го забрави. Очите ѝ носеха отпечатъка му под клепачите си, тялото ѝ носеше неговото докосване върху кожата си, тя му принадлежеше, със сърцето и душата си, до смъртта: не — както се оказа — до неговата смърт; а до своята. Едва когато и двамата напуснеха този живот, бракът им в този живот щеше да приключи.