Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Някои от нейните домакини смятаха, че е така дълбоко потънала в скръб, че е неспособна да говори, и се молеха да възвърне разума си, да се върне в Испания и да сключи нов брак, който щеше да ѝ донесе нов съпруг в замяна на предишния. Онова, което не знаеха, беше че Каталина пазеше своята скръб по съпруга си на скрито място дълбоко в себе си. Умишлено отлагаше скръбта си за момента, когато щеше да може спокойно да ѝ се отдаде. Докато се тръскаше по пътя в носилката, тя не плачеше за него: блъскаше си ума как да изпълни мечтата му. Питаше се как да се подчини на онова, което беше поискал от нея. Мислеше как да изпълни обещанието, дадено пред смъртното ложе на единствения млад мъж, когото някога беше обичала.

Ще трябва да проявя хитрост. Ще трябва да бъда по-хитра от крал Хенри Тюдор, по-решителна от майка му. Изправена пред тях двамата, не знам дали мога да се справя успешно. Но трябва да се справя. Дадох обещание, ще изрека лъжата си. Англия ще бъде управлявана така, както искаше Артур. Розата ще цъфти отново, ще създам онази Англия, която искаше той.

Иска ми се да можех да взема със себе си лейди Маргарет, за да ме съветва, липсва ми приятелството ѝ, липсва ми нейната трудно спечелена мъдрост. Иска ми се да можех да видя спокойния ѝ поглед и да я чуя как ме съветва да се примиря, да преклоня глава пред съдбата си, да се покоря на Божията воля. Не бих последвала съвета и — но ми се иска да можех да го чуя.

Принцесата и нейната свита пристигнаха в двореца Кройдън и доня Елвира поведе Каталина към личните ѝ покои. Поне този път момичето не се оттегли в спалнята си и не затвори вратата след себе си: застана в пищната зала за аудиенции, като се оглеждаше наоколо.

— Зала, подобаваща за една принцеса — каза тя.

— Но тя не ви принадлежи — каза доня Елвира, нетърпелива да запознае повереницата си с положението ѝ. — Не ви е подарена. Само ви е дадена да я използвате.

Младата жена кимна.

— Подходяща е — каза тя.

— Испанският посланик е тук — каза ѝ доня Елвира. — Да му съобщя ли, че няма да го приемете?

— Ще го приема — каза Каталина тихо. — Поканете го да влезе.

— Не сте длъжна да…

— Може да носи вести от майка ми — каза тя. — Бих искала да получа съвет от нея.

Дуенята се поклони и отиде да намери посланика. Той беше в галерията пред залата за аудиенции, потънал в разговор с отец Алесандро Джералдини, свещеника на принцесата. Доня Елвира изгледа и двамата с неприязън. Свещеникът беше висок, красив мъж, смуглата му привлекателност беше в рязък контраст с външността на събеседника му. Посланикът, доктор Де Пуебла, беше съвсем дребен в сравнение с него; беше се облегнал на един стол, за да поддържа изкривения си гръбнак, сакатият му крак бе подпъхнат зад другия, светлото му дребно лице грееше от вълнение.

— Възможно е тя да чака дете? — каза шепнешком посланикът. — Сигурен ли сте?

— Дай Боже да е така. Тя определено храни надежди за това — потвърди изповедникът.

— Доктор Де Пуебла! — троснато каза дуенята, на която не се понрави заговорническата атмосфера, възцарила се между двамата мъже. — Ще ви заведа при принцесата още сега.

Де Пуебла се обърна и се усмихна на сприхавата жена.

— Разбира се, доня Елвира — каза той спокойно. — Тръгвам веднага.

Доктор Де Пуебла влезе, накуцвайки, в стаята: богато украсената му черна шапка вече беше в ръката му, върху дребното му лице имаше неубедителна усмивка. Поклони се ниско с елегантен жест и се приближи да огледа принцесата.

Веднага беше поразен колко много се бе променила за толкова кратко време. Беше дошла в Англия като момиче, изпълнена с детински оптимизъм. Той я беше смятал за разглезено дете, защитено от суровостта на истинския свят. В излезлия сякаш от вълшебните приказки дворец Алхамбра тя беше галената, най-малка дъщеря на най-могъщите монарси в християнския свят. Пътуването ѝ до Англия беше първото истинско неудобство, което бе принудена да понесе, и тя се беше оплаквала горчиво от това, сякаш той можеше да направи нещо, за да промени времето. В сватбения си ден, докато стоеше до Артур и слушаше приветствията за него, тя за първи път бе поставена на второ място след някой друг освен могъщите си родители.

Но сега пред него стоеше момиче, което нещастието бе оформило и му беше придало прекрасна зрелост. Тази Каталина беше по-слаба и по-бледа, но с нова, духовна красота, закалена от трудностите. Той си пое рязко дъх. Тази Каталина бе млада жена с присъствието и излъчването на кралица. Чрез скръбта тя се беше превърнала не само във вдовица на Артур, но и в дъщеря на майка си. Това беше принцеса от династията, победила най-могъщия враг на християнския свят. Това беше истинска плът от плътта и кръв от кръвта на Изабела Кастилска. Беше хладнокръвна, беше сурова. Той силно се надяваше, че тя няма да създава трудности.