Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Когато я будеха сутрин, тя казваше, че е уморена. Не знаеха, че тя почти не смее да се движи от страх, че ще започне да стене на глас. След като я облечаха, седеше на стола си като фигура от камък. Щом ѝ позволяха, се връщаше в леглото, лягаше по гръб и гледаше нагоре към балдахина в ярки цветове, който бе виждала с очи, притворени от обич, и знаеше, че Артур никога повече няма да я притегли в прегръдката си.

Повикаха лекаря, доктор Биъруърт, но когато го видя, устните ѝ затрепериха, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя извърна глава от него и бързо влезе в спалнята си и затвори вратата, изолирайки се от всички. Беше ѝ непоносимо да го вижда — докторът, който беше оставил Артур да умре, приятелите, които бяха гледали как това се случва. Непоносимо ѝ беше да говори с него. Изпитваше убийствена ярост при вида на доктора, който не беше успял да спаси момчето. Искаше ѝ се той да е мъртъв, а не Артур.

— Боя се, че умът ѝ е засегнат — каза лейди Маргарет на доктора, когато чуха как резето се спусна зад вратата на личния кабинет. — Тя не говори, дори не плаче за него.

— Приема ли да се храни?

— Ако сложат храна пред нея и ѝ напомнят да се храни.

— Накарайте някого — някой познат човек, може би изповедникът ѝ — да ѝ чете. Насърчителни думи.

— Тя не иска да вижда никого.

— Възможно ли е да чака дете? — прошепна той. Това беше единственият въпрос, който имаше значение сега.

— Не знам — отвърна тя. — Не е казала нищо.

— Тя скърби за него — каза докторът. — Скърби като млада жена за младия съпруг, когото е изгубила. Трябва да я оставим на спокойствие. Да я оставим да изживее скръбта си. Съвсем скоро ще ѝ се наложи да се привдигне. Трябва ли да се върне в двора?

— Такава е заповедта на краля — каза лейди Маргарет. — Кралицата изпраща личната си носилка.

— Е, когато носилката пристигне, ще трябва да промени поведението си — каза той спокойно. — Тя е съвсем млада. Ще се съвземе. Младите имат силни сърца. За нея ще бъде от полза да си тръгне оттук, където има такива печални спомени. Ако имате нужда от съвет, моля ви, потърсете ме. Но няма да ѝ натрапвам присъствието си. Бедното дете.

Не, не, не.

Но Каталина не приличаше на бедно дете — помисли си лейди Маргарет. Приличаше на статуя, на каменна принцеса, изваяна от печал. Доня Елвира я беше облякла в новите ѝ тъмни траурни дрехи и я бе убедила да седне в прозоречната ниша, където можеше да вижда зелените дървета и живите плетове, обагрени в кремаво от майските цветчета, слънцето, което огряваше нивите, и да чува пеенето на птиците. Лятото беше дошло, както ѝ беше обещал Артур, беше топло, както той бе обещал, че ще бъде; но тя не се разхождаше край реката с него, поздравявайки бързолетите, докато те долитаха от Испания. Не садеше зеленчуци за салата в градините на замъка и не го убеждаваше да ги опита. Лятото беше тук, слънцето беше тук, Каталина бе тук, но Артур лежеше студен в тъмната крипта на Устърската катедрала.

Каталина седеше неподвижно, с ръце, сгънати върху черната коприна на роклята си, с очи, които гледаха навън през прозореца, но не виждаха нищо, с устни, здраво стиснати между стиснатите зъби, сякаш ги беше прехапала, за да удържи порой от думи.

— Принцесо — поде колебливо лейди Маргарет.

Главата под тежката черна шапчица бавно се обърна към нея.

— Да, лейди Маргарет? — Гласът ѝ беше дрезгав.

— Бих искала да говоря с вас.

Каталина наклони глава.

Доня Елвира отстъпи назад и тихо излезе от стаята.

— Трябва да ви попитам за пътуването ви до Лондон. Кралската носилка пристигна и ще трябва да си тръгнете оттук.

В тъмносините очи на Каталина не потрепна оживление. Тя кимна отново, сякаш обсъждаха пренасянето на някакъв багаж.

— Не знам дали сте достатъчно силна, за да пътувате.

— Не може ли да остана тук? — попита Каталина.

— Разбрах, че кралят е наредил да ви повикат. Съжалявам за това. Пишат, че можете да останете тук, докато бъдете достатъчно добре, за да пътувате.

— Защо, какво ще стане с мен? — попита Каталина, сякаш този въпрос ѝ бе напълно безразличен. — Когато отида в Лондон?

— Не знам — някогашната принцеса не се престори дори за миг, че едно момиче от кралска фамилия може само да избира бъдещето си. — Съжалявам. Не знам какви са плановете. Единственото, което казаха на съпруга ми, бе да се приготви за пътуването ви до Лондон.

— Какво мислите, че може да се случи? Когато съпругът на сестра ми почина, я изпратиха обратно при нас от Португалия. Тя отново се прибра у дома в Испания.