Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Докторе?

Той веднага тръгна към нея и падна на едно коляно. Лицето му беше мрачно.

— Принцесо.

— Какви са новините за съпруга ми? — попита тя, като му говореше бавно и ясно на френски.

— Съжалявам, той не е по-добре.

— Но не е по-зле — предположи тя. — Подобрява се.

Той поклати глава и каза простичко:

— Il est tres malade 10 10 Той е много болен (фр.). — Б.пр. .

Каталина чу думите, но сякаш бе забравила езика. Не можеше да ги преведе. Обърна се към лейди Маргарет.

— Какво казва? Че той е по-добре ли? — попита тя.

Лейди Маргарет поклати глава:

— Казва, че той е по-зле — каза тя искрено.

— Но сигурно имат какво да му дадат? — Тя се обърна към доктора: — Vous avez un medicament 11 11 Имате ли някакво лекарство? (фр.). — Б.пр. ?

Той посочи масата зад гърба си, превърната в аптека.

— О, само да имахме мавърски лекар! — проплака Каталина. — Те са най-умелите, няма други като тях. Имали са най-добрите медицински университети преди… Само да бях довела лекар със себе си! Арабската медицина е най-добрата в света!

— Правим всичко по силите си — каза докторът сковано.

Каталина се опита да се усмихне.

— Сигурна съм — каза тя. — Просто толкова ми се иска… Е! Може ли да го видя?

Един бърз поглед, разменен между лейди Маргарет и доктора, показа, че този въпрос е бил предмет на доста нервни обсъждания.

— Ще видя дали е буден — каза докторът и излезе.

Каталина зачака. Не можеше да повярва, че едва вчера сутринта Артур се бе измъкнал от леглото ѝ, оплаквайки се, че не го е събудила достатъчно рано, за да се любят. Сега беше толкова болен, че тя не можеше дори да докосне ръката му.

Докторът отвори вратата.

— Можете да дойдете до прага, принцесо — каза той. — Но в името на собственото си здраве и на здравето на детето, което може би носите, не бива да идвате по-близо.

Каталина пристъпи бързо до вратата. Лейди Маргарет пъхна в ръката ѝ ароматна топка, натъпкана с парченца изсушен карамфил и билки. Каталина я притисна към носа си. От лютивия мирис очите ѝ се насълзиха, когато надникна в затъмнената стая.

Артур беше проснат на леглото, нощницата му беше издърпана надолу за благоприличие, лицето му бе пламнало и зачервено от треската. Русата му коса беше потъмняла от пот, лицето — изпито и мършаво. Изглеждаше много по-стар от петнайсетте си години. Очите му бяха хлътнали дълбоко в лицето, кожата под тях беше покрита с кафяви петна.

— Съпругата ви е тук — каза му тихо докторът.

Очите на Артур потрепнаха и се отвориха, и тя видя как се присвиха, докато той се опитваше да се съсредоточи върху светлия вход и Каталина, застанала пред него, с побеляло от потрес лице.

— Любов моя — каза той. — Amo te 12 12 Обичам те (лат.). — Б.пр. .

— Amo te — прошепна тя. — Казват, че не може да дойда по-близо.

— Не се приближавай — каза той, с едва доловим глас. — Обичам те.

— И аз те обичам! — Тя долови, че гласът ѝ бе напрегнат от напиращи сълзи. — Ще оздравееш ли?

Той поклати глава, твърде изтощен, за да говори.

— Артур! — изрече настойчиво тя. — Ще се оправиш ли?

Той отпусна шава върху горещата си възглавница, събирайки сили.

— Ще се опитам, любима. Ще се опитам с всички сили. За теб. За нас.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Нещо, което мога да ти донеса? — Тя се огледа наоколо. Не можеше да направи нищо за него. Не разполагаше с нищо, с което да му помогне. Ако беше довела със себе си мавърски лекар, ако родителите ѝ не бяха унищожили познанието на арабските университети, ако църквата бе позволила изучаването на медицина, вместо да нарече знанието „ерес“…

— Единственото, което искам, е да живея с теб — промълви той с едва доловим глас.

Тя издаде тихо ридание:

— И аз — с теб.

— Сега принцът трябва да си почине, а вие не бива да се задържате тук — докторът пристъпи напред.

— Моля ви, нека остана! — изплака тя полугласно. — Моля ви, позволете ми. Умолявам ви. Моля ви, позволете ми да бъда с него.

Лейди Маргарет обви ръка около талията ѝ и я дръпна назад.

— Ще дойдете отново, ако си тръгнете сега — обеща тя. — Принцът трябва да почива.

— Ще се върна — извика му Каталина и видя лекия жест на ръката му, с който ѝ показа, че я е чул. — Няма да те изоставя.

Каталина отиде в параклиса да се моли за Артур, но не можеше да изрича молитви. Можеше само да мисли за него, да си представя бялото му лице върху белите възглавници. Единственото, което можеше да прави, бе да чувства пулсирането на желанието си за него. Бяха женени само сто и четирийсет дни, бяха се любили страстно само деветдесет и четири нощи. Бяха си обещали, че ще имат цял живот заедно: тя не можеше да повярва, че сега е на колене, молейки се за живота му.