Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Вратата зад гърба ѝ се открехна и лейди Маргарет каза тихо:

— Не трябва да го изтощавате, принцесо.

— Трябва да вървя — отчаяно каза Каталина на неподвижната фигура в леглото.

— Обещай ми…

— Ще се върна. Ще се оправиш.

— Моля те.

Лейди Маргарет отвори вратата по-широко и хвана Каталина за ръката.

— За негово собствено добро — каза тя тихо. — Трябва да го оставите.

Каталина се отдръпна от стаята; погледна назад през рамо. Артур повдигна ръка на няколко сантиметра от скъпата завивка.

— Обещай — каза той. — Моля те. Заради мен. Обещай. Обещай ми сега, любима.

— Обещавам — думите се откъснаха от устните ѝ.

Ръката му падна, тя го чу да издава лека въздишка на облекчение.

Това бяха последните думи, които си казаха.

В шест часа, по вечерня, изповедникът на Артур, доктор Елденхам, извърши последното миропомазване и Артур почина скоро след това. Каталина коленичи на прага, докато свещеникът помазваше съпруга ѝ с елея, и сведе глава, изслушвайки благословията. Остана на колене и не се изправи, докато не ѝ казаха, че момчето, което бе неин съпруг, е мъртво и че тя е вдовица на шестнайсет години.

Лейди Маргарет от едната ѝ страна и доня Елвира от другата, почти отнесоха, почти завлякоха Каталина до спалнята ѝ. Каталина се вмъкна между студените завивки на леглото си и разбра, че колкото и дълго да чакаше там, нямаше да чуе тихите стъпки на Артур по бойниците отвън пред стаята ѝ, и почукването му на вратата. Никога повече нямаше да отвори вратата и да пристъпи в обятията му. Никога повече той нямаше да я грабне и отнесе в леглото ѝ, след като тя цял ден беше жадувала да бъде в прегръдките му.

— Не мога да го повярвам — каза тя накъсано.

— Изпийте това — каза лейди Маргарет. — Лекарят го остави за вас. Отвара за сън. Ще ви събудя по обяд.

— Не мога да повярвам.

— Принцесо, пийте.

Каталина изпи отварата наведнъж, без да обръща внимание на горчивия вкус. Повече от всичко друго искаше да заспи и да не се събуди никога повече.

Онази нощ сънувах, че съм на върха на голямата порта на червената крепост, която пази и обкръжава двореца Алхамбра. Над главата ми знамената на Кастилия и Арагон се вееха и плющяха като платната на корабите на Кристобал Колон. Когато засенчих очи от есенното слънце, загледана през голямата равнина на Гранада, видях простата, позната красота на земята, жълто-кафявата почва, пресечена от хиляди малки канали, по които преминаваше вода от една нива към друга. Под мен беше белостенният град Гранада, дори сега, десет години след нашето завоевание, все още безспорно мавърски град: къщите — до една подредени около сенчести вътрешни дворове, с водоскоци, плискащи се прелъстително в средата, с градини, изпълнени с аромата на късно цъфтящи рози, и клоните на дърветата, натежали от плод.

Някой ме викаше:

— Къде е инфантата?

И в съня си аз отговорих:

— Аз съм Катерина, кралица на Англия. Това е моето име сега.

Погребаха Артур, Уелски принц, в деня на свети Георги 14 14 В Англия празникът на свети Георги се чества на 23 април. — Б.пр. , светеца-покровител на Англия, след кошмарно пътуване от Лъдлоу до Устър, когато дъждът плющеше толкова силно, че едва си проправяха път. Пътищата бяха залети, крайречните ливади — потънали до колене във вода от поройните дъждове, а Тийм беше преляла от бреговете си и не можеха да минават през бродовете. Трябваше да използват волски каруци за погребалната процесия — конете нямаше как да си проправят път през тинята и калта по пътищата — а когато най-после с големи усилия стигнаха в Устър, всички украси и черното сукно бяха подгизнали.

Стотици хора наизлязоха да видят как печалният кортеж минава през улиците до катедралата. Стотици плакаха за загубата на розата на Англия. След като положиха ковчега му в криптата под мястото за хористите, служителите от домакинството на принца счупиха жезлите, белег на службата им, и ги хвърлиха в гроба при изгубения си господар. За тях всичко беше свършило. Всичко, на което се бяха надявали, служейки на такъв млад и обещаващ принц, беше приключило. Всичко беше свършило за Артур. Сякаш всичко бе свършило и никога не можеше отново да бъде поправено.

Не, не, не.

През първия месец на траура Каталина остана в покоите си. Лейди Маргарет и доня Елвира обявиха, че е болна, но не е в опасност. В действителност се бояха за разума ѝ. Тя не се гневеше, нито крещеше, не роптаеше срещу съдбата, нито търсеше плачешком майка си за утеха: лежеше в пълно мълчание, извърнала лице към стената. Склонността на семейството ѝ да се предава на отчаянието я изкушаваше като грях. Знаеше, че не трябва да се поддава на плача и лудостта, защото започнеше ли веднъж, никога нямаше да бъде в състояние да спре. През дългия месец на усамотение Каталина стискаше зъби, бяха ѝ нужни цялата ѝ воля и сила, за да се сдържа да не крещи от скръб.