Филипа Грегъри - Вярната принцеса

По-възрастната жена кимна в знак на съгласие с мрачното описание на положението си.

— Защо не отказахте? — попита Каталина грубо.

Лейди Маргарет хвърли поглед зад гърба си, за да се увери, че вратата на приемната е затворена и никоя от дамите на Каталина не може да чуе.

— Как бих могла да откажа? — попита тя простичко. — Брат ми беше в Тауър само защото беше роден принц. Ако бях отказала да се омъжа за сър Ричард, щях да се присъединя към брат си. Брат ми положи горката си глава на дръвника само защото носеше своето име. Като момиче, аз имах шанс да променя името си. Това и сторих.

— Имали сте шанс да бъдете кралица на Англия! — възрази Каталина.

Лейди Маргарет се отдръпна от енергичния изблик на по-младата жена.

— Става това, което е Божия воля — каза тя простичко. — Моят шанс, такъв, какъвто беше, бе пропилян. Вашият също. Ще трябва да намерите начин да живеете без съжаления, инфанта.

Каталина не каза нищо, но изражението, с което се обърна към приятелката си, беше сдържано и студено.

— Ще намеря начин да осъществя съдбата си — каза тя. — Ар… — млъкна рязко: не можеше да изрече името му, дори пред приятелката си. — Веднъж водих разговор за това какво означава да предявиш правото си над онова, което ти се полага — каза тя. — Сега го разбирам. Ще трябва да бъда претендент за правата на собствената си личност. Ще настоявам на своето. Зная какъв е дългът ми и какво трябва да направя. Ще изпълня Божията воля, каквито и трудности да ми донесе това.

По-възрастната жена кимна.

— Може би Бог повелява да приемете съдбата си. Може би Божията воля е да се примирите — предположи тя.

— Не, Той не повелява това — заяви Каталина.

Няма да кажа на никого какво обещах. Няма да кажа на никого, че в сърцето си все още съм принцеса на Уелс, винаги ще бъда принцеса на Уелс, докато не видя сватбата на сина си и видя снаха си коронясана. Няма да кажа на никого, че сега разбирам какво ми каза Артур: че дори една принцеса по рождение може да бъде принудена да отстоява титлата си.

Не съм казала на никого дали чакам дете или не. Но зная много добре. Получих месечното си кървене през април: няма бебе. Няма принцеса Мери, няма принц Артур. Моят любим, моят единствен любим, е мъртъв и не ми остана нищо от него, нито дори нероденото му дете.

Няма да кажа нищо, макар че хората постоянно любопитстват и искат да разберат. Трябва да обмисля какво да правя, и как да предявя претенции за трона, който Артур искаше за мен. Трябва да помисля как да спазя обещанието си към него, как да изрека лъжата, която той поиска да изрека. Как мога да я направя убедителна, как мога да заблудя самия крал и неговата майка с остър ум и суров поглед.

Но аз обещах, няма да отстъпя от думата си. Той ме помоли да дам обещание и ми продиктува лъжата, която трябва да изрека, и аз дадох съгласието си. Няма да го предам. Това е последното нещо, което той поиска от мен, и аз ще го направя. Ще го направя за него, и ще го направя заради любовта ни.

О, любов моя, ако знаеше колко силно копнея да те видя.

Каталина потегли за Лондон с носилка с поръбените в черно завеси, затворени плътно, за да скриват красотата на потъналите в цвят околности. Не виждаше как хората докосват почтително шапките си или правят реверанси, докато процесията лъкатушеше през английските селца. Не чуваше как мъжете и жените подвикват: „Бог да ви благослови, принцесо!“, докато носилката се тръскаше бавно надолу по селските улици. Не знаеше, че всяка млада жена в страната се кръстеше и се молеше да не я сполети късметът на клетата испанска принцеса, която беше дошла толкова далеч заради любовта си, а после бе изгубила съпруга си само след пет месеца.

Тя смътно забелязваше тучната зеленина наоколо, зърното, което се наливаше в нивите, и угоения добитък в крайречните ливади. Когато пътят им се виеше през гъсти гори, тя забелязваше прохладната зелена сянка и гъсто преплетените листа на балдахина от клони над пътя. Стада елени изчезваха в петнистата сянка, тя чуваше крясъка на кукувица или тракането на някой кълвач. Това бяха красиви местности, богати земи, прекрасно наследство за двама млади. Тя си мислеше за желанието на Артур да защити тази своя земя от шотландците, от маврите. За решимостта му да царува тук по-добре и по-справедливо, отколкото някой е царувал преди.

Тя не разговаряше със своите домакини по пътя, които приписваха мълчанието ѝ на скръбта и я съжаляваха заради това. Не говореше с дамите си, нито дори с Мария, която беше до нея, изпълнена с мълчаливо съчувствие, нито с доня Елвира, която, при настъпилата криза в испанските дела, беше навсякъде; съпругът ѝ организираше отсядането в различни къщи по пътя, самата тя се разпореждаше относно храната на принцесата, спалното ѝ бельо, компаньонките ѝ, храненето ѝ. Каталина не казваше нищо и ги оставяше да правят с нея, каквото искат.