Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Де Пуебла ѝ отправи усмивка, с която искаше да я насърчи, и видя как тя го оглежда внимателно без ответна топлина в лицето. Поднесе му ръката си, а после седна в дървен стол с права облегалка пред огъня.

— Можете да седнете — каза любезно, като му посочи един по-нисък стол, по-далече от огъня.

Той се поклони отново и седна.

— Имате ли съобщения за мен?

— Съболезнователни, от краля и от кралица Елизабет, от нейна светлост майката на краля и от самия мен, разбира се. Ще ви поканят в двора, след като се съвземете от пътуването си и траурът ви приключи.

— Колко време трябва да бъда в траур? — попита Каталина.

— Нейна светлост майката на краля постанови, че трябва да останете в усамотение в продължение на месец след погребението. Но тъй като през това време не сте били в двора, тя постанови да останете тук, докато ви нареди да се върнете в Лондон. Загрижена е за вашето здраве…

Той направи пауза, надявайки се, че тя сама ще каже дали чака дете или не, но тя остави мълчанието да се проточи.

Помисли си да я попита направо:

— Инфанта…

— Редно е да ме наричате „принцеса“ — прекъсна го тя. — Аз съм принцеса на Уелс.

Той се поколеба, объркан.

— Вдовстваща принцеса — поправи я тихо.

Каталина кимна.

— Естествено. Подразбира се. Носите ли писма от Испания?

Той се поклони и ѝ даде писмото, което носеше в скрития джоб на ръкава си. Тя не го сграбчи като дете и не побърза да го отвори на мига. Благодари с кимване и го задържа.

— Не искате ли да го отворите сега? Не искате ли да отговорите?

— Когато напиша отговора си, ще ви повикам — каза тя простичко, утвърждавайки властта си над него. — Ще изпратя да ви повикат, когато имам нужда от вас.

— Разбира се, ваша светлост. — Той приглади мъхнатото кадифе на панталона си, за да скрие раздразнението си, но вътрешно смяташе за безочие и дързост инфантата, понастоящем вдовица, да дава заповеди, докато преди това принцесата на Уелс бе отправяла вежливи молби. Помисли си, че може би в крайна сметка, не харесва тази нова, израснала Каталина.

— А вие имате ли вести от техни испански величества? — попита тя. — Уведомиха ли ви относно желанията си?

— Да — каза той, като се питаше доколко е редно да ѝ го съобщи. — Разбира се, кралица Изабела се тревожи, че не сте добре. Помоли ме да попитам за здравето ви и да ѝ докладвам.

Потайна сянка премина по лицето на Каталина.

— Ще пиша на майка си, кралицата, и ще ѝ съобщя какво ново има около мен — каза тя.

— Тя беше нетърпелива да узнае… — поде той, като се опитваше да изкопчи отговора на най-важния въпрос: имате ли наследник? Чакаше ли дете принцесата?

— Няма да се доверя на никого освен на майка си.

— Не можем да предприемем постъпки по въпроса за наследството ви като вдовица и за споразуменията относно положението ви, докато не узнаем какво е положението — каза той безцеремонно. — Това би променило всичко.

Тя не избухна гневно, както беше очаквал. Наклони глава: владееше се напълно.

— Ще пиша на майка си — повтори тя, сякаш съветът му не беше от особено значение.

Той разбра, че няма да изкопчи нищо повече от нея. Но поне свещеникът му беше казал, че тя може би чака дете, а той трябваше да знае. Кралят щеше да се радва да узнае, че съществува поне възможност за наследник. Във всеки случай тя не беше отрекла. От мълчанието ѝ можеше да се извлече полза.

— Тогава ще ви оставя да прочетете писмото си.

Той се поклони.

Тя го отпрати с небрежен жест, обърна се и се загледа в пламъците на малкия летен огън. Посланикът отново се поклони и, тъй като тя не го гледаше, огледа преценяващо фигурата ѝ. Не забеляза разцъфтяването, което се забелязва в ранна бременност, но някои жени понасяха зле това състояние в първите месеци. Бледността ѝ можеше да се дължи на сутрешно гадене. За един мъж бе невъзможно да прецени. Щеше да му се наложи да разчита на мнението на изповедника, и да го съобщи предпазливо.

Отварям, писмото от майка си с ръце, които треперят толкова силно, че едва успявам да счупя печатите. Първото, което забелязвам, е колко кратко е писмото: само една страница.

— О, Madre — прошепвам. — Само толкова?

Навярно е бързала; но съм горчиво наскърбена, когато виждам, че е писала толкова кратко! Ако знаеше колко много искам да чуя гласа ѝ, щеше да напише двойно по-дълго писмо. Бог ми е свидетел, не мисля, че бих могла да се справя с това без нея; аз съм само на шестнайсет години и половина, имам нужда от майка си.