Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Той е бил нейният претендент.

— Точно така. Тя поискала трона за него. Тя го направила крал. И той е крал.

Той видя мрачното ѝ лице.

— Е, стига с това. Трябва да ми изпееш твоята песен.

— Коя?

— Има ли друга за падането на Гранада?

— Сигурно десетки.

— Изпей ми една — нареди той. Натрупа още две възглавници зад главата си, а тя коленичи пред него, отметна назад гъстата си червена коса и запя с нисък, сладък глас:

Той мълча няколко дълги минути. Тя отново се изтегна по гръб до него, взирайки се невиждащо в бродирания балдахин над главите им.

— Винаги е така, нали? — отбеляза той. — Възходът на един означава падението на друг. Аз ще бъда крал, но едва когато баща ми умре. А когато аз умра, ще царува синът ми.

— Артур ли ще го наречем? — попита тя. — Или Хенри, на баща ти?

— Артур е хубаво име — каза той. — Хубаво име за една нова кралска фамилия в Британия. Артур за Камелот, и Артур — на мен. Не ни трябва още един Хенри, брат ми стига за всички. Да го кръстим Артур, а по-голямата му сестра ще се казва Мери.

— Мери? Исках да я нарека Изабела, на майка ми.

— Можеш да наречеш следващото момиче Изабела. Но искам първородната ни дъщеря да бъде кръстена Мери.

— Артур трябва да бъде пръв.

Той поклати глава:

— Първо ще си родим Мери, та с момичето да се научим как се правят всички неща.

— Как се правят всички неща?

Той махна с ръка:

— Кръщаването, усамотението преди раждане, раждането, цялата тази суматоха, дойката, люлките, бавачките. Баба ми е написала невероятна книга, за да постанови как трябва да се прави всичко това. Ужасно сложно е. Но ако ни се роди първо Мери, детската стая ще е съвсем готова, а при следващото ти раждане ще сложим в люлката нашия син и наследник.

Каталина се надигна и му се нахвърли с престорено възмущение:

— Искаш да се упражняваш върху дъщеря ми как да бъдеш баща? — възкликна тя.

— Не би искала да започнеш със сина ми — възрази той. — Това ще бъде розата от розовия храст на Англия. Не забравяй, че точно така наричат и мен: „розата на Англия“. Мисля, че би трябвало да се отнасяш към моята розова пъпка, моето малко цветче, с голямо уважение.

— Тогава тя ще се казва Изабела — постави условие Каталина. — Ако се роди първа, ще бъде Изабела.

— Мери, като небесната повелителка.

— Изабела, на кралицата на Испания.

— Мери, за да въздам благодарност за това, че ти дойде при мен. Най-сладкият дар, който небето можеше да ми даде.

Каталина се разтопи в обятията му.

— Изабела — каза тя, докато той я целуваше.

— Мери — прошепна той в ухото ѝ. — И нека да я направим сега.

Утро е. Лежа будна, зазорява се и чувам как птиците бавно запяват. Слънцето изгрява и през решетъчния прозорец зървам синьо небе. Може би денят ще бъде топъл, може би лятото най-сетне идва.

До мен Артур диша тихо и равномерно. Чувствам как сърцето ми прелива от любов към него. Полагам длан върху русите къдри на главата му и се питам дали някоя жена е обичала мъж така, както аз обичам него.

Размърдвам се и полагам другата си ръка върху топлия си заоблен корем. Възможно ли е снощи да сме направили дете? Дали там, на сигурно място в утробата ми, вече има бебе, което ще бъде наречено Мери, принцеса Мери, която ще бъде розата от розовия храст на Англия?

Чувам стъпките на прислужницата, която шета из приемната ми — носи дърва за огъня, разпалва въглените. Артур все още не се помръдва. Нежно слагам ръка на рамото му. „Събуди се, сънльо“, казвам със стоплен от любов глас. „Слугите са отвън, трябва да си вървиш.“

Той е влажен от пот, кожата на рамото му е студена и лепкава.

— Любов моя? — питам аз. — Добре ли си?

Той отваря очи и ми се усмихва:

— Не ми казвай, че вече е сутрин. Толкова съм уморен, че мога да спя още един ден.

— Сутрин е.

— О, защо не ме събуди по-рано? Сутрин те обичам толкова много, а сега ще мога да те имам чак довечера.

Притискам лице към гърдите му.

— Недей. Аз също се успах. Стоим до късно. Сега ще трябва да си вървиш.