Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Спорим, разговаряме. Понякога избухваме в смях, понякога имаме разногласия. Артур е винаги мой любим и безспорно — мой съпруг. А сега се превръща и в мой приятел.

Каталина беше в малката градина на замъка Лъдлоу, засадена покрай източната стена, потънала в задълбочен разговор с един от градинарите на замъка. В спретнати лехи около нея бяха подредени подправките, използвани от готвачите, както и някои цветя и билки с лечебни свойства, отглеждани от лейди Маргарет. Артур, който видя Каталина, докато се връщаше от изповедта си в кръглия параклис, хвърли поглед нагоре към голямата зала да се увери, че никой няма да му попречи, и се измъкна тайно, за да отиде при нея. Когато се приближи, тя жестикулираше, опитвайки се да опише нещо. Артур се усмихна.

— Принцесо — поздрави той официално.

Тя му направи нисък реверанс, но погледът ѝ грейна от удоволствие, че го вижда.

— Сир.

Градинарят бе паднал на колене в калта при пристигането на принца.

— Можеш да се изправиш — каза любезно Артур. — Не мисля, че ще намерите много красиви цветя по това време на годината, принцесо.

— Опитвах се да поговоря с него за отглеждане на зеленчуци за салата — каза тя. — Но той говори уелски и английски, а аз опитах на латински и френски, и изобщо не се разбираме.

— Мисля, че ще се присъединя към него. И аз не разбирам. Какво е „салата“?

Тя се замисли за миг:

— Acetaria 7 7 Acetaria (лат.) — салата. — Б.пр. .

— Acetaria? — запита той неразбиращо.

— Да, салата.

— Какво точно представлява?

— Това са зеленчуци, които се берат и се ядат, без да се готвят — обясни тя. — Питах го дали може да ми посади малко.

— Ядат се сурови? Без приготвяне?

— Да, защо не?

— Защото ще се поболееш ужасно, ако ядеш несготвена храна в тази страна.

— Като плодовете, като ябълките. Нали ги ядете сурови.

Той не беше убеден.

— По-често — печени, или консервирани, или сушени. А и във всички случаи това са плодове, а не някакви листа. Но какви зеленчуци искаш?

— Lactuca 8 8 Lactuca (лат.) — маруля. — Б.пр. — каза тя.

— Lactuca? — повтори той. — Никога не съм чувал за това.

Тя въздъхна:

— Знам. Изглежда, че никой от вас не знае нищо за зеленчуците. Lactuca прилича на… — затърси из ума си името на наистина ужасния зеленчук, който беше принудена да изяде, сварен на каша по време на една вечеря в Гринич. — Морски копър — каза тя. — От растенията, които имате, най-близкото до lactuca вероятно е морският копър. Но lactuca се яде, без да се готви, и е хрупкава и сладка.

— Зеленчуците? Хрупкави?

— Да — каза тя търпеливо.

— И ядете това в Испания?

Тя едва не се засмя на ужасеното му изражение.

— Да. Ще ти хареса.

— А можем ли да го отглеждаме тук?

— Мисля, че той ми казва „не“. Никога не е чувал за такова нещо. Няма семена. Не знае къде можем да намерим такива семена. Не вярва, че това растение ще порасне тук. — Тя вдигна поглед към небето с бързо движещите се по него дъждовни облаци. — Може би е прав — каза тя с лека умора в гласа. — Сигурна съм, че този зеленчук има нужда от много слънчева светлина.

Артур се обърна към градинаря:

— Някога чувал ли си за растение, наречено lactuca ?

— Не, ваша светлост — каза мъжът със сведена глава. — Съжалявам, ваша светлост. Може би е испанско растение. Звучи много варварско. Да не би нейно кралско височество да иска да каже, че там ядат трева? Като овце?

Устната на Артур потрепна:

— Не, мисля, че е някаква билка. Ще я питам.

Той се обърна към Каталина, взе дланта ѝ и я пъхна в сгъвката на лакътя си.

— Знаеш ли, понякога през лятото тук е много слънчево и много горещо. Наистина. Ще откриеш, че по пладне слънцето е твърде горещо. Ще трябва да седиш на сянка.

Тя невярващо премести поглед от студената кал към сгъстяващите се облаци.

— Не сега, знам; а през лятото. Облягал съм се на тази стена и съм откривал, че е топла на допир. Знаеш ли, отглеждаме ягоди, малини и праскови. Всички плодове, които отглеждате вие в Испания.

— Портокали?

— Е, може би портокали не — призна той.

— Лимони? Маслини?

Той заяви надуто:

— Всъщност да.

Тя го погледна подозрително:

— Фурми?

— В Корнуол — потвърди той със сериозно изражение. — Разбира се, в Корнуол е по-топло.

— Захарна тръстика? Ориз? Ананаси?

Той се опита да отговори утвърдително, но не успя да потисне кикотенето си, а тя се разсмя високо и посегна да го удари.

Когато отново се овладяха, той се огледа из вътрешния двор и каза: „Хайде, известно време никой няма да забележи, че ни няма“, поведе я надолу по стъпалата към изхода за внезапни нападения и двамата излязоха през скритата врата.