Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— А баща ти смята, че е постигнал това чрез брака на принцеса Маргарет?

— Дай Боже да е прав, но те са вероломна и безчестна пасмина. Когато стана крал, ще поддържам охраната на границата силна. Ти ще ме съветваш, ще пътуваме заедно и ще се погрижим пограничните замъци да бъдат укрепени.

— Това ще ми хареса — каза тя.

— Разбира се, ти си прекарала детството си сред армия, която се е сражавала за пограничните земи, ще знаеш по-добре от мен какво да изискваш.

Тя се усмихна:

— Радвам се, че това мое умение може да ти е от полза. Баща ми вечно се оплакваше, че майка ми създава амазонки, а не принцеси.

Вечеряха заедно по здрач, а за щастие, здрачът настъпваше много рано през тези студени зимни нощи. Най-сетне можеха да бъдат близо, седнали един до друг на високата маса с изглед надолу към голямата зала на замъка, а в голямото огнище в страничната стена бяха натрупани пънове. Артур винаги слагаше Каталина от лявата си страна, най-близо до огъня, тя носеше наметка, подплатена с кожа, а под богато украсената си рокля имаше безброй пластове от ленени фусти. Дори при това положение ѝ беше студено, когато слизаше по ледените стълби от топлите си покои до задименото преддверие. Испанските ѝ дами, Мария де Салинас, дуенята ѝ доня Елвира и още няколко, бяха настанени на една маса, английските дами, които трябваше да бъдат нейни компаньонки — на друга, а свитата ѝ от испански слуги беше настанена на трета. Видните благородници от съвета на Артур, шамбеланът му сър Ричард Поул, управител на замъка, епископът на Линкълн — Уилям Смит, лекарят му, доктор Биъруърт, ковчежникът му сър Хенри Върнън, управителят на домакинството му, сър Ричард Крофт, управителят на личните му покои, сър Уилям Томас от Кармартън, и всички мъже, които заемаха някаква водеща роля в Уелс, бяха настанени на почетни места в залата. В дъното и в галерията можеха да се трупат всички любопитни клюкари, всички сплетници в Уелс, за да видят как испанската принцеса вечеря, и да гадаят дали тя се нрави на младия принц, или не.

Нямаше как да разберат. Повечето от тях смятаха, че той не е успял да сподели легло с нея. Защото, вижте! Инфантата седеше като малка вдървена кукла и рядко се навеждаше към младия си съпруг. Уелският принц разговаряше с нея сякаш заучено, като част от някакъв ритуал, на всеки десет минути. Те бяха същински образци на благоприличието, и дори рядко поглеждаха един към друг. Клюките мълвяха, че той ходел в покоите ѝ, както му било наредено, но само веднъж седмично, и никога — по собствен избор. Навярно двамата млади не се нравеха един на друг. Бяха млади, може би твърде млади за брак.

Никой не можеше да се досети, че Каталина стискаше здраво ръце в скута си, за да се възпре да докосва съпруга си, нито че кажи-речи на всеки половин час той хвърляше поглед към нея с привидно безразличие, и прошепваше толкова ниско, че само тя можеше да чуе: „Желая те точно сега.“

След вечеря гледаха танци, понякога слушаха някой разказвач на истории, някой уелски бард или гледаха изпълненията на странстващи актьори. Понякога поетите пристигаха от високите хълмове и разказваха стари, странни приказки на родния си език, които Артур трудно успяваше да следи, но които се опитваше да превежда на Каталина.

— За какво се разказва тук? — попита го тя.

— Дългото жълто лято е времето, когато баща ми решил да нахлуе от Бретан. Пътят му го отвел до Босуърт и победата.

Тя кимна.

— През онази година било горещо, а когато пристигнали, войските донесли със себе си „потната болест“ — нова болест, която сега сее мор в Англия, както и в Европа, с настъпването на горещините всяко лято.

Тя кимна отново. Нов поет излезе напред, изсвири един акорд на арфата си и запя.

— А това?

— Разказва за червен дракон, който лети над Уелс — каза той. — Този дракон убива глигана.

— Какво означава? — попита Каталина.

— Драконът олицетворява Тюдорите: нас — каза той. — Сигурно си видяла червения дракон върху нашето знаме. Глиганът е узурпаторът, Ричард. Това е възхвала към баща ми, на основата на стара история. Всички техни песни са древни. Вероятно са ги пели в Ноевия ковчег. — Той се ухили. — Песни за Ной.

— Да не би да вярват, че вие, Тюдорите, сте оцелели от времето на Потопа? Ной Тюдор ли е бил?