Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— В момента отсъства от замъка.

Тя кимна:

— Има ли постройки зад тази?

— Не. Разположена е до външната стена. Това е всичко.

Каталина се застави да запази усмихнато и любезно изражение.

— Имаме още стаи за гости във външния двор — каза той отбранително. — Имаме и мебелирана къща за гости. Това място е оживено и весело. Ще ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — усмихна се тя. — А кои са моите покои?

Той посочи най-високите прозорци.

— Виждаш ли там горе? От дясната страна, същите като моите, но в отсрещния край на къщата.

Каталина изглеждаше малко обезсърчена.

— Но как ще стигаш до моите покои? — попита тя тихо.

Той я хвана за ръка и я поведе, раздавайки усмивки надясно и наляво, към внушителните каменни стълби, водещи към двойните врати на голямата зала. Разнесоха се леки ръкопляскания и спътниците им се подредиха зад тях.

— Както ми нареди нейна светлост, майката на краля, четири пъти месечно ще идвам в стаята ти с официално шествие през голямата зала — каза той. Поведе я нагоре по стълбите.

— О.

Тя бе съкрушена.

Той сведе глава към нея и ѝ се усмихна.

— А във всички други нощи ще идвам при теб, като се промъквам по бойниците — прошепна той. — Има една тайна врата, през която се стига от твоите покои до бойниците, които се простират около целия замък. Моите покои също имат изход към тях. Можеш да минаваш от твоите покои до моите, когато пожелаеш, и никой няма да знае дали сме заедно или не. Няма дори да знаят в чия стая сме.

Той беше във възторг от начина, по който светна лицето ѝ:

— Можем да бъдем заедно, винаги, когато поискаме?

— Ще бъдем щастливи тук.

Да, ще бъда, ще бъда щастлива тук. Няма да скърбя като персиец за красивите дворци в родната му земя и да заявявам, че никъде не съществува друго място, годно за живот. Няма да казвам, че тези планини са пустиня без оазиси, като бербер, който копнее за земите, в които е роден. Ще се приспособя към Лъдлоу, и ще се науча да живея тук, на границата, а по-късно — в Англия. Майка ми не е просто кралица, тя е войник, и тя ме възпита да зная дълга си и да го изпълнявам. Мой дълг е да се науча да бъда щастлива тук и да живея тук, без да се оплаквам.

Може никога да не нося доспехи като нея, може никога да не се сражавам за страната си като нея; но има много начини да служиш на едно кралство, и да бъдеш весела, честна, вярна кралица, е един от тях. Ако Бог не ме призове на оръжие, Той може да ме призове да служа като законодател, като приносителка на справедливост. Независимо дали ще защитавам своите поданици, като се сражавам за тях срещу неприятел, или като защитавам свободата им по силата на закона, аз ще бъда тяхна кралица, от сърце и душа, кралица на Англия.

Беше нощ: полунощ беше минала. Каталина сияеше на светлината на огъня. Бяха в леглото, сънливи, но твърде изпълнени със страст и желание един към друг, за да спят.

— Разкажи ми някоя история.

— Разказвала съм ти десетки истории.

— Разкажи ми друга. Разкажи ми как Боабдил предал двореца Алхамбра със златните ключове върху копринена възглавничка и си тръгнал, плачейки.

— Тази я знаеш. Снощи ти я разказах.

— Тогава ми разкажи историята за Ярфа и коня му, който се зъбел на християните.

— Истинско дете си. И името му беше Ярфе.

— Но ти го видя как загива?

— Бях там; но всъщност не го видях да умира.

— Как си могла да не гледаш?

— Ами, отчасти защото се молех, както ми нареди майка ми, и защото бях момиче, а не кръвожадно, обичащо жестокостите момче.

Артур я замери с една бродирана възглавничка. Тя я хвана и я хвърли обратно към него.

— Добре, разкажи ми как майка ти заложила накитите си, за да плати за кръстоносния поход.

Тя се засмя отново и поклати глава, при което кестенявата ѝ коса се люшна на една страна, после — на друга.

— Ще ти разкажа за дома си — предложи.

— Добре.

Той загърна и двамата с пурпурната завивка и зачака.

— Когато влезеш през първата врата на Алхамбра, тя прилича на малка стая. Баща ти не би се принизил да влезе така в един дворец.

— Не е ли величествена зала?

— Голяма е колкото някоя от малките зали на търговците в този град. Подходяща е за някоя малка къща в Лъдлоу, нищо повече.

— А после?

— А после влизаш във вътрешния двор, и оттам — в златната стая.

— И там е малко по-добре?

— Тя е много пъстра, но въпреки това не е много по-голяма. Стените са ярки, покрити с цветни плочки и златни листа, и има висок балкон, но и тук пространството е съвсем малко.