Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Подминаха голяма арена за борба на мечки и бикове с кучета до хан с тъмни греди по фасадата, и тогава църковните камбани на половин дузината молитвени домове, колежа, параклисите и болницата на Лъдлоу забиха, за да приветстват принца и неговата невеста с „добре дошли“ у дома.

Каталина се надвеси напред, за да види своя замък, и забеляза непристъпната стена на външния крепостен двор. Портата беше отворена със замах, те влязоха и видяха най-изтъкнатите мъже на града, кмета, висшите духовници и водачите на заможните занаятчийски гилдии, събрани да ги посрещнат.

Артур спря коня си и любезно изслуша дълга реч на уелски, а след това — на английски.

— Кога ще ядем? — прошепна му Каталина на латински и видя как устата му потрепна, когато той потисна една усмивка.

— Кога ще си лягаме? — прошепна едва чуто тя, и изпита задоволството да види как ръката му върху повода потръпна от желание. Тя се изкикоти тихо и се отпусна отново в носилката, докато най-сетне безкрайните приветствени речи приключиха и кралската свита можеше да продължи през голямата порта на замъка към вътрешния двор.

Замъкът бе спретнат и изящен, здрав и солиден като някоя погранична крепост в Испания. Свързващата стена между укрепленията заобикаляше вътрешния двор, висока и яка, изградена от чудат розов камък, който придаваше на мощните стени по-топъл и домашен вид.

Опитният поглед на Каталина се плъзна от дебелите стени към кладенеца във външния двор, кладенеца във вътрешния двор, забеляза как един подлежащ на отбрана участък водеше към друг, помисли си, че една обсада може да бъде удържана тук с години. Но замъкът беше малък, приличаше на кукленски — нещо, което баща ѝ би построил, за да защити някой речен брод или уязвим път. Сграда, която някой много дребен испански благородник би нарекъл с гордост свой дом.

— Това ли е? — попита тя объркано, мислейки си за града, който бе приютен зад стените на нейния дом, за градините и терасите, за хълма и гледките, за кипящия живот в центъра на градчето — всичко това зад защитени стени. За дългата обиколка на стражите: ако обикаляха всички бойници, това им отнемаше повече от час. В Лъдлоу един страж можеше да завърши кръга за минути. — Това ли е?

Изведнъж той се стресна:

— Повече ли очакваше? Какво очакваше?

Щеше да погали смутеното му лице, ако не ги гледаха стотици хора. Застави се да не помръдва ръцете си.

— О, допуснах глупава грешка. Мислех си за Ричмънд.

Нищо на света не би я накарало да каже, че си е мислила за Алхамбра.

Той се усмихна, успокоен:

— О, любов моя. Ричмънд е новопостроен, огромната гордост и радост на баща ми. Лондон е един от най-великите градове в християнския свят, и дворецът отговаря на големината му. Но Лъдлоу е само градче — доста голямо градче в Уелс, спор няма — но градче. Но е заможно, ще видиш, ловът е добър, а хората са сърдечни. Ще бъдеш щастлива тук.

— Сигурна съм в това — каза Каталина, като му се усмихна, оставяйки настрана мисълта за дворец, построен за красота, само за красота, където строителите бяха помислили първо къде ще пада светлината и какви отражения ще хвърля в неподвижните мраморни езерца.

Огледа се наоколо и видя в ъгъла на вътрешния двор причудлива кръгла постройка, подобна на тумбеста кула.

— Какво е това? — попита тя, като се мъчеше да излезе от носилката, докато Артур държеше ръката ѝ.

Той хвърли поглед през рамо и каза небрежно:

— Това е нашият кръгъл параклис.

— Кръгъл параклис ли?

— Да, като в Йерусалим.

Изведнъж тя разпозна с възторг традиционната форма на джамия — проектирана и построена в кръг, така че никой богомолец да не заема по-добро място от другите, защото както бедният, тъй и богатият възхвалява Аллах.

— Прекрасен е.

Артур изненадано хвърли поглед към нея. За него това беше само кръгла кула, построена с красивия червеникав местен камък, но и той видя, че кулата сияеше на следобедната светлина и излъчваше усещане за покой.

— Да — каза той, почти без да забелязва постройката. — А това — посочи голямата сграда, чиято фасада гледаше към тях, с красиво стълбище, което водеше нагоре към отворената врата, — в тази сграда се намира голямата зала. Отляво са залите на съвета на Уелс, а над тях — моите покои. Отдясно са спалните за гости и стаите за коменданта на замъка и съпругата му: сър Ричард и лейди Маргарет Поул. Твоите покои са над тях, на най-горния етаж.

Той забеляза незабавната ѝ реакция:

— Тя тук ли е сега?