Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Тя веднага започна да се бори да се измъкне от завивките, и Артур ги дръпна от краката ѝ. Тя беше толкова схваната и премръзнала, че се препъна, когато се опита да се изправи. Без да обръща внимание на приглушените протести на дуенята ѝ, той отривисто я вдигна на ръце и я пренесе като невеста през прага на залата.

Внимателно я остави пред буйния огън, нежно отметна назад качулката ѝ, развърза наметката ѝ, разтри ръцете ѝ. Отпрати с махване на ръка слугите, които искаха да дойдат, за да ѝ свалят наметката, и ѝ предложи вино. Създаде около тях малък кръг на покой и тишина, и загледа как руменината се връща в бледите ѝ бузи.

— Съжалявам — каза искрено. — Бях ти много, много сърдит, но не биваше да те водя толкова надалече в такова лошо време и никога не биваше да допускам да ти е студено. Беше несправедливо от моя страна.

— Прощавам ти — прошепна тя: лека усмивка озари лицето ѝ.

— Не знаех, че трябва да се грижа за теб. Не помислих. Държах се като дете, като грубо дете. Но сега знам, Каталина. Никога повече няма да бъда груб с теб.

Тя кимна.

— О, моля те. И ти също трябва да ми простиш. Бях груба с теб.

— Така ли?

— В Оксфорд — прошепна тя, с много нисък глас.

Той кимна.

— И какво ще ми кажеш?

Тя хвърли крадешком бърз поглед нагоре към него. Не се преструваше на обиден. Той си беше още момче, с присъщото за едно момче изострено чувство за справедливост. Нуждаеше се от истинско извинение.

— Много, много съжалявам — каза тя, говорейки единствено истината. — Това не беше добра постъпка, и на сутринта съжалявах, но не можех да ти кажа.

— Ще си легнем ли сега? — прошепна ѝ той, приближил уста плътно до ухото ѝ.

— Можем ли?

— Ако кажа, че си болна?

Тя кимна и не каза нищо повече.

— Принцесата е неразположена заради студа — съобщи Артур, без да се обръща конкретно към някого. — Доня Елвира ще я отведе в стаята ѝ, а аз ще вечерям там, насаме с нея, по-късно.

— Но хората са дошли да видят ваша светлост… — изрече умолително домакинът му. — Подготвили са ви развлечения, и биха искали да изслушате някои спорове…

— Ще се срещна с всички тях в залата сега, и ще останем и утре. Но принцесата трябва да отиде в покоите си веднага.

— Разбира се.

Около принцесата настъпи суматоха, докато дамите ѝ, начело с доня Елвира, я поведоха към стаята ѝ. Каталина хвърли поглед назад към Артур.

— Моля, елате в стаята ми за вечеря — каза тя достатъчно ясно, за да я чуят всички. — Желая да ви видя, ваша светлост.

За него това означаваше невероятно много: да я чуе как показва пред всички, че го желае. Той прие комплимента с поклон, а после поръча да му донесат чаша ейл, разреши много великодушно споровете на половин дузината мъже, дошли да се срещнат с него, а после се извини и отиде в стаята ѝ.

Каталина го чакаше сама до огнището. Беше отпратила дамите си, слугите си, нямаше никой, който да им сервира, бяха съвсем сами. Той едва не се отдръпна назад при вида на празната стая: принцовете и принцесите от династията на Тюдорите никога не биваха оставяни насаме. Но тя беше пропъдила слугите, които трябваше да прислужват на масата, беше отпратила дамите, които трябваше да вечерят заедно с тях. Беше отпратила дори дуенята си. Нямаше никой, който да види в какво беше превърнала покоите си, нито как беше подредила масата за вечеря.

Беше обвила простите дървени мебели в шалове от лек плат в ярки цветове, беше окачила шалове дори над гоблените, за да скрие студените стени, така че стаята приличаше на прекрасна шатра.

Беше наредила да изрежат с трион краката на масата, превръщайки ги в ниски пънчета, така че масата беше поставена ниско, като столче за крака — изключително нелепа и смешна мебел. Беше поставила големи възглавници в двата края, сякаш трябваше да се хранят полуизлегнати като диваци. Вечерята беше подредена на масата, на нивото на коленете им, придърпана до топлината на горящите пънове като на някакво варварско пиршество, навсякъде имаше свещи и наситен аромат като от тамян, тежък и опияняващ като в църква по време на празник.

Артур понечи да възроптае срещу безумното разточителство — отрязаните крака на масата — но после се поколеба. Това навярно не беше просто някакво момичешко лекомислие; тя се опитваше да му покаже нещо.

Беше облечена в изключително необичайни одежди. На главата ѝ имаше тюрбан от най-фина коприна, увит и завързан на възел като коронка, с шлейф, висящ като опашка отзад, който бе затъкнала небрежно от едната страна на украшението за глава, сякаш готова да го спусне над лицето си като воал. Вместо прилична рокля носеше проста долна риза от най-фината, най-леката коприна, опушено синя на цвят, толкова фина, че той почти можеше да вижда през нея, да зърне бледата ѝ кожа отдолу. Почувства как сърцето му заблъска глухо в гърдите, когато осъзна, че тя бе гола под ефирната коприна. Под долната дреха тя носеше панталони до глезена — подобни на мъжки панталони — но въпреки това съвсем различни от тях, защото бяха бухнали, падащи от стройните ѝ бедра, където бяха пристегнати със златиста връв, до стъпалата ѝ, където бяха завързани отново над стъпалата ѝ, наполовина боси, пъхнати в изящни алени пантофи, извезани със златна нишка. Той я огледа от горе до долу, от варварския тюрбан до турските пантофи, и откри, че е изгубил дар-слово.