Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Думите бяха така прелъстителни, както и образите.

— Представяш себе си толкова странно — каза той неохотно. — Като излязла от вълшебна приказка.

— Сега тепърва осъзнавам колко странни и непознати сме един за друг — каза Каталина. — Мислех си, че твоята страна ще бъде като моята, но тя е твърде различна. Започвам да си мисля, че ние приличаме повече на персите, отколкото на германските племена. Ние сме по-скоро като арабите, отколкото като вестготите. Навярно ти си мислел, че ще бъда принцеса като сестрите ти, но аз съм съвсем, съвсем различна.

Той кимна и каза предпазливо:

— Ще трябва да опозная твоите обичаи. Както и ти ще трябва да усвоиш моите.

— Аз ще бъда кралица на Англия. Ще трябва да стана англичанка. Но искам да знаеш каква бях като момиче.

Артур кимна и попита:

— Беше ли ти много студено днес?

Усещаше странно ново чувство, като тежест в корема. Разпозна в това усещане тревога, породена от мисълта, че тя е нещастна.

Каталина срещна открито погледа му.

— Да — каза. — Беше ми много, много студено. А после си помислих, че съм била груба към теб и бях много нещастна. След това си помислих, че съм далече от дома си и от топлината, и от слънцето, и от майка си, и много ми домъчня за вкъщи. Днес беше ужасен ден. Днешният ден беше ужасен за мен.

Той ѝ протегна ръка:

— Мога ли да те утеша?

Връхчетата на пръстите ѝ срещнаха неговите:

— Ти го направи — каза тя. — Когато ме отведе до огъня и ми каза, че съжаляваш. Ти наистина ме утешаваш. Ще се науча да вярвам, че винаги ще го правиш.

Той я притегли към себе си; възглавничките бяха меки и податливи: положи я до себе си и леко дръпна коприната, увита около главата ѝ. Тя веднага се смъкна и по гърба ѝ се спуснаха като водопад пищни червеникавокестеняви кичури. Той докосна с устни тях, после сладката ѝ, леко потръпваща уста, очите ѝ с пясъчнорусите мигли, светлите ѝ вежди, сините вени на слепоочията ѝ, меките части на ушите ѝ. Почувства как желанието му се надига, и целуна вдлъбнатината в основата на шията ѝ, после — ключицата, топлата, съблазнителна плът, от шията до рамото, вдлъбнатината на лакътя ѝ, топлата ѝ длан, подмишницата ѝ с еротично дълбок аромат, а после изхлузи долната ѝ риза през главата и тя се озова гола в обятията му, и беше негова съпруга, и то любяща съпруга, най-сетне, наистина.

Обичам го. Не смятах това за възможно, но го обичам. Влюбих се в него. Гледам се в огледалото, удивена, сякаш съм се променила, както се промени и всичко друго. Аз съм млада жена, влюбена в своя съпруг. Влюбена съм в Уелския принц. Аз, Каталина Испанска, съм влюбена. Исках тази любов, смятах я за невъзможна, а я имам. Влюбена съм в своя съпруг и ние ще бъдем крал и кралица на Англия. Кой може да се съмнява сега, че аз съм избрана от Бог да бъда дарена със специалното Му благоволение? Той ме отведе от опасностите на войната до безопасност и мир в двореца Алхамбра, а сега ми даде Англия и любовта на този млад мъж, който ще бъде неин крал.

Във внезапен пристъп на вълнение събирам длани и отправям молитва: „О, Господи, позволи ми да го обичам вечно, не ни лишавай един от друг, както Хуан бе отнет от Марго, още в първите им месеци на радост. Позволи ни да остареем заедно, позволи ни да се обичаме вечно.“

Зимното слънце се беше спуснало, ниско и червено, над заоблените хълмове, когато влязоха с тропот през голямата порта, врязана в каменната стена, опасала Лъдлоу. Артур, който беше яздил до носилката, извика на Каталина над шума на копитата по калдъръма.

— Това е Лъдлоу, най-сетне!

Пред тях стражите изкрещяха: „Направете път за Артур! Уелският принц!“, вратите се отвориха с трясък и хората се изсипаха от къщите си, за да видят преминаването на шествието.

Каталина видя град, красив като гоблен. Подсилените с греди втори етажи на построените нагъсто сгради се издаваха над калдъръмени улици с видимо процъфтяващи дюкянчета и работилници, сгушени уютно под тях на приземния етаж. Съпругите на собствениците скачаха от столчетата си пред магазините, за да ѝ помахат, а Каталина се усмихваше и махаше в отговор. От горните етажи помощничките на ръкавичарите, чираците на обущарите, калфите на златарите и старите моми се надвесваха навън и я викаха по име. Каталина се засмя, после затаи дъх, когато един младеж сякаш беше на косъм да изгуби равновесие и да се прекатури през прозореца, но бе издърпан обратно вътре от другарите си, които крещяха приветствия.