Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— И къде ще отидем днес тогава?

— Днес ще свърнем надясно и ще влезем в Двора на миртите.

Той затвори очи, опитвайки се да си припомни описанията ѝ.

— Вътрешен двор във формата на правоъгълник, заобиколен от високи златни постройки.

— С огромен вход от тъмно дърво в далечния край, обрамчен с красиви плочки.

— И езеро, езеро с проста правоъгълна форма, а от двете страни на водата — жив плет от благоуханни миртови дървета.

— Не жив плет, каквито имате вие — възрази тя, мислейки си за раздърпаните гранични плетове на уелските ниви, в постоянна борба с тръните и плевелите.

— А какъв тогава? — попита той, отваряйки очи.

— Жив плет като стена — каза тя. — Подрязан равномерно в правоъгълна форма, като блок от зелен мрамор, като жива, зелена и благоуханна скулптура. А портата в края се отразява във водата, също и арката над нея, и постройката, в която тя е вместена. Така че всичко заедно се отразява сред леки вълнички в краката ти. А стените са обточени със светли паравани с гипсова украса, въздушни и леки като хартия, като бродерия с бяла нишка върху бял плат. А птиците…

— Птиците ли? — попита той, изненадан, защото не му беше разказвала за тях преди.

Тя се поколеба, докато се сети за думата.

— Apodes? — каза на латински.

— Apodes? Черни бързолети?

Тя кимна:

— Носят се като бърза буйна река точно над главата ти, обикалят безспир над тесния вътрешен двор, надавайки крясъци, бързи като кавалерийска атака, кръжат като вятъра, докато слънцето огрява водата, не спират по цял ден. А нощем…

— Нощем?

Тя направи малък жест с ръце, като чародейка.

— Нощем изчезват, изобщо не ги виждаш да кацат или да се настаняват в гнездата си. Просто изчезват — залязват заедно със слънцето, но на разсъмване отново са там, като река, като потоп. — Тя направи пауза. — Трудно е да се опише — каза тихо. — Но го виждам през цялото време.

— Липсва ти — каза той с равен тон. — Независимо колко щастлива мога да те направя, това винаги ще ти липсва.

Тя направи малък жест:

— Разбира се. Това трябва да се очаква. Но никога не забравям коя съм. Коя съм родена да бъда.

Артур чакаше.

Тя му се усмихна, лицето ѝ се стопли от усмивката, очите ѝ блестяха.

— Принцеса на Уелс — каза тя. — Още от детството си го знаех. Винаги ме наричаха „принцесата на Уелс“. А следователно някой ден и кралица на Англия, както Бог е отредил. Каталина, инфанта на Испания, принцеса на Уелс.

Той се усмихна в отговор и я притегли по-плътно към себе си: отпуснаха се заедно назад, главата ѝ — положена на рамото му, тъмночервената ѝ коса падаше като воал върху гърдите му.

— Почти още от мига на раждането си знаех, че ще се оженя за теб — каза той замислено. — Не мога да си спомня време, когато не съм бил сгоден за теб. Не мога да си спомня време, когато не съм ти пишел писма и не съм ги носил на възпитателя си да ги поправи.

— Какво щастие, че ти се нравя, сега, когато съм тук.

Артур постави пръст под брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ към себе си за целувка.

— А аз съм още по-щастлив, че ти се нравя — каза той.

— Във всеки случай щях да ти бъда добра съпруга — подчерта тя. — Дори без това…

Той дръпна ръката ѝ отдолу под копринените завивки, за да докосне отново нарастващата му мъжественост.

— Без това ли, имаш предвид? — подметна закачливо.

— Без тази… радост — каза тя, затвори очи и се отпусна назад, в очакване на докосването му.

Слугите ги събудиха на разсъмване и Артур беше церемониално изведен от леглото ѝ. Видяха се отново на литургията, но седяха в противоположните страни на кръглия параклис, всеки със собствената си свита, и не можаха да разговарят.

Литургията би трябвало да е най-важният момент от деня ми, и би трябвало да ми носи утеха — зная това. Но винаги се чувствам самотна по време на литургията. Наистина се моля на Бог и Му благодаря за особената Му грижа към мен, но дори само когато се озова в този параклис с форма на мъничка джамия, той ми напомня толкова много за майка ми! Уханието на тамян буди така силни спомени за нея, сякаш това е парфюмът ѝ. Не мога да повярвам, че не коленича до нея, както правех по четири пъти дневно през почти всеки ден от живота си. Когато изричам: „Аве Мария“, виждам кръглото, усмихнато, решително лице на майка си. А когато се моля за кураж да изпълня дълга си в тази непозната и чужда земя, сред тези мрачни, сдържани хора, силата на майка ми е това, от което имам нужда.