Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Не харесваш дрехите ми — каза с равен тон Каталина, а той беше твърде неопитен да осъзнае колко дълбоко смущение беше на път да изпита тя.

— Никога преди не съм виждал подобни — заекна той. — Това арабски дрехи ли са? Покажи ми!

Тя се завъртя на място, като го погледна през рамо, а после се върна отново да застане с лице към него.

— В Испания всички ги носим — каза тя. — Майка ми също. Те са по-удобни от роклите, и по-чисти. Всичко може да се пере, не като кадифените платове и броката.

Той кимна; сега долови леко ухание на розова вода, което лъхаше от коприната.

— И държат хладно в горещите дни — добави тя.

— Те са… красиви.

Едва не каза „варварски“ и беше много щастлив, че не го направи, защото очите ѝ светнаха.

— Така ли смяташ?

— Да.

Изведнъж тя вдигна ръце и се завъртя отново, за да му покаже пърхащото движение на панталоните и лекотата на късата дреха.

— За спане ли ги обличате?

Тя се засмя.

— Носим ги почти през цялото време. Майка ми винаги ги носи под доспехите си, далеч по-удобни са от всичко друго, а тя не може да носи рокля под ризницата от метални брънки.

— Не…

— Когато приемаме посланици от християнски страни, или за важни държавни случаи, или когато дворът пирува, носим рокли и мантии, особено на Коледа, когато е студено. Но в покоите си, и винаги през лятото, и винаги по време на поход, носим мавърски дрехи. Лесно се шият, и лесно се перат, лесно се пренасят, и са най-доброто облекло.

— Не можеш да го носиш тук — каза Артур. — Много съжалявам. Но нейна светлост, майката на краля щеше да възрази, ако знаеше, че изобщо си взела тези дрехи със себе си.

Тя кимна:

— Зная това. Майка ми беше против дори да ги вземам със себе си. Но исках нещо да ми напомня за вкъщи, и си помислих, че може да ги държа в раклите си и да не казвам на никого. После, тази вечер, си помислих, че мога да ти покажа. Да ти покажа себе си, и каква бях някога.

Каталина пристъпи встрани и му направи знак да се приближи до масата. Той се чувстваше твърде едър, твърде тромав и инстинктивно се приведе, изхлузи ботушите си за езда и стъпи върху пищните килими бос. Тя кимна леко в знак на одобрение и го подкани да седне. Той се отпусна върху една от възглавниците със златна бродерия.

Тя спокойно седна срещу него и му подаде купа благоуханна вода, заедно с бяла кърпа. Той потопи пръсти и ги избърса. Тя се усмихна и му поднесе златно блюдо, отрупано с храна. Беше ястие, което той помнеше от детството си — печени пилешки бутчета, бъбреци с много подправки, с бели пшеничени хлебчета: истинска английска вечеря. Но тя беше накарала да сервират само малки порции върху всяка отделна чиния, изкусно подредени вкусни хапки. Беше поръчала да сервират ябълкови резени редом с месото и беше добавила няколко редки видове месо с подправки до резенчета захаросани сливи. Беше направила всичко по силите си, за да му поднесе испанска вечеря, с цялата изтънченост и разкош на мавърския вкус.

Артур се отърси от предубеждението си.

— Това е… прекрасно — каза той, търсейки дума, с която да го опише. — Това е… като картина. Ти приличаш на… — не можеше да се сети за нищо, виждано някога, което да прилича на нея. После го споходи един образ. — Приличаш на картината, която веднъж видях изрисувана върху едно блюдо — каза той. — Съкровище на майка ми, от Персия. Приличаш на онази рисунка. Непозната, и прекрасна.

Похвалата му я накара да засияе.

— Искам да разбереш — каза тя, като говореше внимателно на латински. — Искам да разбереш каква съм. Cuiusmodi sum.

— Каква си?

— Аз съм твоя съпруга — увери го тя. — Аз съм принцесата на Уелс, ще бъда кралица на Англия. Ще бъда англичанка. Това е съдбата ми. Но освен това, аз съм и инфантата на Испания, на Ал Андалус.

— Знам.

— Знаеш; но не го осъзнаваш истински. Ти не познаваш Испания, не познаваш мен. Искам да ти обясня себе си. Искам да опознаеш Испания. Аз съм принцеса на Испания. Аз съм любимка на баща си. Когато вечеряме сами, се храним по този начин. Когато сме на военен поход, живеем в палатки и седим пред мангалите по този начин, а ние бяхме в поход през всяка година от живота ми, докато станах на седем.

— Но вие сте християнски двор — възрази той. — Вие сте сила в християнския свят. Имате столове, истински столове, трябва да се храните на истинска маса.

— Само на официални държавни приеми — каза тя. — Когато сме в покоите си, живеем така, като маври. О, молим се преди и след хранене, благодарим на Единия Бог, когато разчупваме хляба. Но не живеем така, както живеете вие тук, в Англия. Имаме красиви градини, пълни с водоскоци, и течаща вода. В дворците си имаме стаи, инкрустирани със скъпоценни камъни и надписи със златни букви, които казват красиви истини в поетична форма. Имаме бани с топла вода, в които да се къпем, и гъста пара, която да изпълва благоуханната стая, имаме хранилища за лед, които през зимата пълним със сняг от планините, та плодовете и напитките ни да се изстудяват през лятото.