Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Тя излезе в двора, където свитата ѝ беше готова и я чакаше. Поколеба се пред носилката. Осени го мисълта, че тя приличаше на затворник, който се колебае, преди да се качи в каруцата. Нямаше право на избор.

— Няма ли да е много студено? — попита тя.

Той се обърна към нея със сурово изражение.

— Ще трябва да свикнете със студа, вече не сте в Испания.

— И сама виждам.

Тя отметна завесите на носилката. Вътре имаше завивки, с които да се загърне, и възглавници, на които да се облегне, но не изглеждаше много уютно.

— Става още по-лошо — каза той жизнерадостно. — Далеч по-студено, вали дъжд, суграшица или сняг, и става по-тъмно. През февруари имаме само два часа дневна светлина в най-добрия случай, а после има мразовити мъгли, които превръщат деня в нощ, така че е вечно сиво.

Тя се обърна и вдигна поглед към него:

— Не можем ли да тръгнем в друг ден?

— Вие се съгласихте да дойдете — отвърна той заядливо. — Щях с радост да ви оставя в Гринич.

— Направих, каквото ми казаха.

— Така че ето ни тук. Пътуваме, както ни е заповядано.

— Вие поне можете да се движите и да се топлите — каза тя жално. — Не може ли да яздя?

— Нейна светлост майката на краля каза, че не можете.

Тя направи лека гримаса, но не възрази.

— Изборът е ваш. Да ви оставя ли тук? — попита той рязко, сякаш нямаше много време за тези колебания.

— Не — каза тя. — Разбира се, че не.

Качи се в носилката и придърпа завивките върху краката и около раменете си.

Артур яздеше начело на излизане от Оксфорд, като кимаше и се усмихваше на хората, излезли да го приветстват. Каталина затвори завесите на носилката си, за да се предпази от студения вятър и любопитните погледи, отказвайки да покаже лицето си.

Спряха за вечеря в голяма къща по пътя, и Артур влезе да се храни, без дори да изчака, за да помогне на Каталина да слезе от носилката. Стопанката на къщата, разтревожена, излезе навън при носилката и намери Каталина да излиза, препъвайки се, с побеляло лице и зачервени очи.

— Принцесо, добре ли сте? — попита я жената.

— Студено ми е — каза Каталина измъчено. — Замръзвам от студ. Мисля, че никога не ми е било толкова студено.

Тя не вечеря почти нищо, не можаха да я накарат изобщо да пийне вино. Изглеждаше готова да падне от изтощение; но щом се нахраниха, Артур настоя да продължат: имаха да пропътуват още двайсет мили преди падането на ранния зимен здрач.

— Не може ли да откажете? — попита я Мария де Салинас с бърз шепот.

— Не — каза принцесата. Надигна се от мястото си, без да каже и дума повече. Но когато отвориха голямата дървена врата, за да излязат във вътрешния двор, около тях кръжаха малки снежинки.

— Не можем да пътуваме в това време, скоро ще се стъмни и ще изгубим пътя! — възкликна Каталина.

— Няма да изгубя пътя — каза Артур и отиде с решителни крачки при коня си. — Вие ще ме следвате.

Стопанката на къщата прати един слуга да изтича за затоплен камък, който да сложат в носилката в краката на Каталина. Принцесата се качи вътре, уви завивките около раменете си, и мушна ръцете си дълбоко под тях.

— Сигурна съм, че той няма търпение да ви отведе в Лъдлоу, за да ви покаже замъка си — каза жената, като се опитваше да погледне от най-добрата страна на едно окаяно положение.

Напуснаха топлината и светлините на голямата къща и чуха как вратите се захлопнаха зад тях, когато обърнаха конете на запад, към бялото слънце, което се спускаше ниско на хоризонта. Беше само два часа след пладне, но небето бе така изпълнено със снежни облаци, че над хълмистия пейзаж бе легнало зловещо сиво сияние. Пътят се виеше като змия пред тях, кафяви коловози на фона на кафяви ниви, и двете — избледнели до бяло под мъглата на снежната вихрушка. Артур яздеше напред, пеейки весело. Носилката на Каталина се тътреше с усилие отзад. При всяка стъпка мулетата подхвърляха носилката на една страна, а после — на друга: тя трябваше да се подпира с ръка на ръба, за да се задържи на мястото си и пръстите ѝ премръзнаха, а след това изтръпнаха, посинели от студ. Завесите отблъскваха най-едрите снежинки, но не и упоритите, пронизващи течения. Ако отметнеше някое ъгълче, за да погледне навън към околността, виждаше бяла вихрушка; снежинките танцуваха и кръжаха над пътя, а небето сякаш ставаше все по-сиво с всеки изминал миг.

Слънцето залезе, бяло в бялото небе, и светът стана по-сенчест. Сняг и облаци обгърнаха малката кавалкада, която си проправяше с криволичене път през бяла земя под сиво небе.