Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Вашата дуеня каза на моя управител, че не трябва да идвам в леглото ви. Как мислите, че се почувствах от това? Как според вас са го приели всички?

— Как иначе трябваше да ви кажа? — запита тя.

— Да ми съобщите лично! — възкликна той гневно. — Не да съобщавате на целия останал свят.

— Как можех? Как бих могла да изрека подобно нещо? Щях да бъда толкова смутена!

— Вместо това накарахте мен да изглеждам като глупак!

Каталина се измъкна от леглото и се хвана за високата колона на балдахина, за да се закрепи.

— Милорд, моля за извинение, ако съм ви оскърбила, не знаех как се правят тук подобни неща… В бъдеще ще постъпвам, както желаете…

Той не каза нищо.

Тя чакаше.

— Отивам си — каза той и отиде да почука на вратата, за да повика камериера си.

— Недейте! — Викът се изтръгна от нея с усилие.

— Какво?

Той се обърна.

— Всички ще разберат — каза отчаяно тя. — Ще узнаят, че между нас нещо не е наред. Сигурно всички знаят, че току-що сте дошъл при мен. Ако си тръгнете веднага, всички ще си помислят…

— Няма да остана тук! — изкрещя той.

Гордостта ѝ се надигна в гневен изблик.

— Ще посрамите и двама ни! — възкликна тя. — Какво искате да си помислят хората? Че ви отвращавам, или че сте импотентен?

— Защо не? Ако и двете са верни?

Той заблъска още по-силно по вратата.

Тя ахна ужасено и се отпусна назад върху колоната на балдахина.

— Ваша светлост? — разнесе се вик от външната стая, и когато вратата се отвори, се появиха камериерът, който отговаряше за спалнята на Артур, и двама пажове, а зад тях — доня Елвира и една придворна дама.

Каталина отиде бавно до прозореца и се обърна с гръб към стаята. Неуверен, Артур се поколеба, хвърляйки поглед назад към нея за помощ, за някакъв знак, че все пак може да остане.

— Срамота! — възкликна доня Елвира, като се провря грубо покрай Артур и изтича да наметне една роба около раменете на Каталина. Щом жената застана с ръка около раменете на Каталина, гледайки го гневно, Артур вече не можеше да се върне при съпругата си: прекрачи прага и отиде в собствените си покои.

Не мога да го понасям. Не мога да понасям тази страна. Не мога да живея тук до края на живота си. Да заяви, че го отвращавам! Да дръзне да ми говори по този начин! Да не би да е полудял като някое от техните мръсни кучета, които точат лиги навсякъде? Нима е забравил коя съм? Нима се е самозабравил?

Толкова съм му разгневена, че ми се иска да грабна някой ятаган и да му отрежа глупавата глава. Ако се беше замислил за миг, щеше да знае, че всички в двореца, всички в Лондон, вероятно всички в тази отвратителна страна ще ни се смеят. Ще кажат, че съм грозна и че не мога да го удовлетворя.

Плача от гняв, не от скръб. Заравям глава във възглавницата на леглото си, та никой да не може да ме чуе и да разкаже на всички останали, че принцесата е плакала, докато заспи, защото съпругът ѝ не иска да си ляга с нея. Толкова съм ядосана, че се давя от сълзи и гняв.

След малко спирам, избърсвам лицето си, сядам в леглото. Аз съм принцеса по рождение и по брак, не бива да рухвам. Ще запазя достойнство, макар той да няма никакво. Той е млад мъж, млад англичанин при това — откъде да знае как да се държи? Представям си своя дом в лунната светлина, как стените и ажурната украса на прозорците блестят в бяло, а жълтият камък е избелял до кремаво. Това е дворец, в който хората умеят да се държат елегантно и достойно. С цялото си сърце желая да бях още там.

Спомням си, че имах навика да наблюдавам голямата жълта луна, отразена във водата в градината на съпругата на владетеля. Като някаква глупачка, едно време си мечтаех да съм омъжена.

Потеглиха няколко дни преди Коледа. Пред хората разговаряха помежду си с безупречна вежливост, и напълно се пренебрегваха взаимно, когато никой не гледаше — спазваха твърдо този принцип. Кралицата беше помолила да им се разреши да останат поне за дванайсетдневното празненство, но нейна светлост, майката на краля бе постановила те да прекарат своята Коледа в Оксфорд: това щеше да даде на народа възможност да види принца и новата принцеса на Уелс, а думата на майката на краля беше закон.

Каталина пътуваше с носилка, тръскана безмилостно по замръзналите пътища, с мулета, които газеха с усилие през бродовете, премръзнала до кости, независимо от многото завивки и кожи, с които я загръщаха. Майката на краля бе заявила, че тя не бива да язди, поради опасността от падане. Неизречената надежда беше, че Каталина носи дете. Самата Каталина не каза нищо, за да потвърди или отхвърли тази надежда. Артур беше олицетворение на безмълвието.