Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Елизабет се страхува, че тя ще бъде тъжна и самотна — отбеляза кралят. — А Артур се страхува, че няма да се погаждат добре заедно.

— Кого го е грижа? — попита майка му. — Какво значение има това? Те са женени, трябва да живеят заедно и да създадат наследник.

Той я стрелна с бърза усмивка.

— Тя е едва на шестнайсет — каза, — и най-малкото и галено дете на семейството си, все още тъгува за майка си. Изобщо не вземате предвид младостта ѝ, нали?

— Аз бях омъжена на дванайсет години, и те родих същата година — отвърна тя рязко. — Никой не е правил компромиси заради мен. И въпреки това оцелях.

— Съмнявам се, че сте била щастлива.

— Не бях. Съмнявам се, че и тя е. Но нима това не е последното нещо, което има значение?

Доня Елвира ми каза, не трябва да откажа да замина за Лъдлоу. Отец Джералдини каза, че е мой дълг да отида със съпруга си. Доктор Де Пуебла каза, че безспорно майка ми би искала да живея със съпруга си, да правя всичко, за да покажа, че бракът е завършен на думи и на дело. Артур, този безнадежден, кльощав и върлинест хлапак, не каза нищо, а баща му, изглежда, иска аз да реша; но той е крал и аз му нямам доверие.

Единственото, което всъщност искам да направя, е да си отида у дома в Испания. Независимо дали сме в Лондон или живеем в Лъдлоу, ще бъде студено и ще вали непрекъснато: самият въздух ми се струва влажен, не мога да намеря нищо свястно за ядене и не разбирам нито дума от това, което хората казват.

Знам, че съм принцеса на Уелс и ще бъда кралица на Англия. Това е вярно, и ще бъде вярно. Но точно днес то не буди у мен голяма радост.

— Трябва да отидем в моя замък в Лъдлоу — неловко отбеляза Артур пред Каталина. Седяха един до друг на вечеря, залата беше под тях, галерията — надвиснала отгоре, а при широките врати се бяха стълпили хора, дошли от Сити за безплатното забавление да гледат как дворът вечеря. Повечето хора наблюдаваха Уелския принц и младата му невеста.

Тя сведе глава, но не го погледна и попита:

— Това заповед на баща ви ли е?

— Да.

— Тогава с радост ще се подчиня — каза тя.

— Ще бъдем сами, ако не се броят управителят на замъка и съпругата му — продължи Артур. Искаше му се да каже, че се надява тя да няма нищо против, че се надява тя да не скучае, или да е тъжна, или — най-лошото от всичко — да му е сърдита.

Тя го погледна, без да се усмихне.

— И така?

— Надявам се, че ще бъдете доволна — заекна той.

— Както желае баща ви — каза тя спокойно, сякаш за да му напомни, че бяха просто принц и принцеса, и не разполагаха с никакви права и никаква власт.

Той се покашля и заяви:

— Ще дойда в стаята ви тази вечер.

Тя го изгледа с очи, сини и твърди като сапфирите около шията ѝ.

— Както желаете — каза със същия неутрален тон.

Той дойде, когато тя беше вече в леглото, и доня Елвира го пусна в стаята, с лице, твърдо и сурово като камък; във всеки неин жест прозираше неодобрение. Каталина седна в леглото и загледа как камериерът, отговарящ за спалнята на Артур, смъкна нощницата от раменете му и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.

— Вино? — попита Артур. Боеше се, че гласът му трепери леко.

— Не, благодаря — каза тя.

Младият мъж неловко се приближи до леглото, отметна завивките назад и се вмъкна до нея. Тя се обърна да го погледне, и той разбра, че се беше изчервил под въпросителния ѝ поглед. Духна свещта, за да не може тя да види смущението му. Малка светлинка от фенера на някой страж отвън потрепна през пролуките в капаците на прозорците, а после изчезна, когато стражът продължи нататък. Артур почувства как леглото се раздвижва, когато Каталина се облегна назад и изхлузи нощницата си. Той имаше чувството, че е за нея просто вещ, предмет без значение, нещо, което беше длъжна да понася, за да стане кралица на Англия.

Той отметна завивките назад и скочи от леглото.

— Няма да остана тук. Отивам в стаята си — каза троснато.

— Какво?

— Няма да остана тук. Не съм желан…

— Не сте желан? Никога не съм казвала, че не сте…

— Очевидно е. Изражението ви…

— Непрогледно тъмно е! Откъде може да знаете как гледам? А и във всеки случай, вие имате вид, сякаш някой ви е вкарал насила тук!

— Аз? Не аз изпратих съобщение, което половината двор чу — че не бива да идвам в леглото ви.

Чу я как ахна.

— Не съм казала, че не трябва да идвате. Трябваше да заръчам да ви съобщят… — тя млъкна рязко, смутена. — Беше ми времето… трябваше да знаете…