Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Мисля, че ако не беше той, щях да бъда още по-самотна, отколкото съм сега. Съпругът ми, принцът, се отнася с мен така, като че ли съм маса или стол. Никога не ми говори, никога не ми се усмихва, никога не започва разговор, иска само кратки отговори. Мисля си, че бях глупачка, когато ми се струваше, че прилича на трубадур. Прилича на мекушав и нерешителен младеж, и това е истината. Никога не говори с глас, по-висок от шепот, никога не казва нищо интересно. Може и да умее да говори френски и латински, и половин дузина други езици, но след като няма какво да каже, каква полза има от тях? Живеем като непознати и ако той не идваше в спалнята ми нощем, веднъж седмично, сякаш по задължение, изобщо нямаше да разбера, че съм омъжена.

Показвам сапфирите на сестра му, принцеса Маргарет, и тя се разяжда от завист. Ще трябва да изповядам греха на суетата и гордостта. Не е правилно да се перча с тях пред нея; но ако някога бе проявила добрина към мен чрез дума или дело, нямаше да ѝ ги покажа. Искам тя да знае, че баща ѝ ме цени, дори ако тя, баба ѝ и брат ѝ не ме ценят. Но сега единственото, което постигнах, е да я разстроя, извършвайки прегрешение, и ще трябва да се изповядам и да изпълня наложеното покаяние.

Най-лошото от всичко — не се държах с достойнството, което една испанска принцеса трябва винаги да демонстрира. Ако тя не беше толкова груба и заядлива, може би щях да бъда по-добра. Всички в двора се въртят угоднически около краля, сякаш нищо не е по-важно на този свят от неговото благоволение, а аз би трябвало да съм достатъчно благоразумна, за да не се присъединявам към останалите. Най-малкото, не би трябвало да се състезавам с едно момиче, по-младо от мен с четири години и само принцеса на Англия, макар да нарича себе си при всяка възможност кралица на Шотландия.

Младите принц и принцеса на Уелс приключиха гостуването си в Ричмънд и се заеха да устройват свое собствено домакинство в замъка Бейнардс. Каталина имаше собствени покои в задната част на къщата, с изглед към градините и реката, заедно със слугите си, испанските си дами, личния си испански свещеник и дуенята си, а покоите на Артур гледаха към Сити — той ги обитаваше заедно със своите слуги, свещеника си и домашния си учител. Срещаха се формално само веднъж на ден за вечеря, когато двете свити сядаха от двете срещуположни страни на залата и се взираха едни в други с взаимна подозрителност, повече като врагове по време на принудително примирие, отколкото като членове на сплотен дом.

Замъкът се управляваше в съответствие със заповедите на лейди Маргарет, майката на краля. Всичко — празничните и постните дни, забавленията и всекидневните задължения — се ръководеше от нея. Дори нощите, в които Артур трябваше да посещава съпругата си в спалнята ѝ, бяха определени от нея. Тя не искаше младите хора да се изтощават, нито пък желаеше те да пренебрегват задълженията си. Затова веднъж седмично свитата и приятелите на принца го съпровождаха тържествено до покоите на принцесата и го оставяха там за през нощта. И за двамата млади изживяването беше смущаващо изпитание. Артур не ставаше по-опитен, Каталина понасяше безмълвната му решителност възможно най-любезно. Но после, един ден в началото на декември, месечното неразположение на Каталина започна и тя съобщи на доня Елвира. Дуенята веднага съобщи на служителя, отговарящ за спалнята на принца, че принцът не може да идва в леглото на инфантата в продължение на седмица; инфантата беше неразположена. След по-малко от половин час всички — от краля в Уайтхол до момчето, което въртеше шишовете в замъка Бейнардс — знаеха, че месечният цикъл на принцесата на Уелс е започнал и следователно още не бе заченато дете; и тъй като момичето беше страстно и силно, а тъй като кървеше — очевидно и способно да ражда — всички, от краля до момчето, което въртеше шишовете в кухнята, се запитаха дали Артур беше в състояние да изпълни своята част от семейните задължения.

В средата на декември, когато дворът се готвеше за големите дванайсетдневни коледни тържества, Артур беше повикан от баща си и му беше наредено да тръгне към замъка си в Лъдлоу.

— Предполагам, че искаш да вземеш съпругата си със себе си — каза кралят, като се усмихна на сина си, полагайки усилие да изглежда безразличен.

— Както желаете, сър — отвърна предпазливо Артур.

— Ти какво би желал?

След като бе изтърпял едноседмична забрана да дели легло с Каталина, докато всички споделяха тайно помежду си, че не е заченато дете — но разбира се, било още рано, и може би никой нямал вина — Артур се чувстваше смутен и обезсърчен. Не се беше върнал в спалнята ѝ, а тя не беше изпратила съобщение, за да го покани. Той не можеше да очаква покана — знаеше, че това е нелепо — една принцеса на Испания едва ли можеше да повика принца на Англия; но тя не му се беше усмихвала, нито го бе насърчила по какъвто и да било начин. Не беше получил съобщение, с което тя да му каже да поднови посещенията си, а нямаше представа колко време отнемаха обикновено тези тайнства. Нямаше кого да попита и не знаеше как е редно да постъпи.