Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Хенри почувства копнежа си за това ново познание като глад.

— Той много книги ли има?

— Хиляди томове — каза тя. — На староеврейски и арабски, на латински, а също и на всички християнски езици. Но не ги чете всичките, има арабски учени, които да ги изучават.

— А картите? — попита той.

— Съветват го главно арабски мореплаватели и картографи — каза тя. — Те пътуват много надалече по суша, умеят да чертаят пътя си по звездите. За тях плаванията по море са съвсем същите като едно пътуване през пустинята. Те казват, че водната шир е също като пясъчната равнина; използват звездите и луната, за да измерват пътя си и по море, и по суша.

— А баща ви смята ли, че от неговите открития ще произлязат големи печалби? — попита любопитно кралят. — Всички сме чували за великите пътешествия на Кристобал Колон и съкровищата, които е донесъл при завръщането си.

Възхити се на начина, по който миглите ѝ бързо се спуснаха, за да скрият искрата, проблеснала в очите ѝ.

— О, не бих могла да кажа. — Тя умело избегна въпроса. — Майка ми със сигурност смята, че там има много души, които да бъдат спасени за Иисус.

Хенри отвори голямата папка с подредената в нея сбирка от карти и ги разгърна пред нея. Красиви миниатюри с изображения на морски чудовища светлееха весело в ъглите. Той проследи заради нея по картата бреговата линия на Англия, границите на Свещената Римска Империя, шепата френски области, новите, разширяващи се граници на родната ѝ Испания, и папските земи в Италия.

— Виждате защо баща ви и аз трябва да бъдем приятели — каза ѝ той. — И двамата се сблъскваме с мощта на Франция на прага си. Не можем дори да търгуваме помежду си, освен ако не успеем да попречим на Франция да навлезе в Ламанша и Ирландско море.

— Ако синът на Хуана наследи земите на Хабсбургите, ще имаме две кралства — посочи тя. — Испания, а също и Нидерландия.

— А вашият син ще има цяла Англия, съюз с Шотландия, и всичките ни владения във Франция — каза той, като направи широк жест с разперената си длан. — Те ще бъдат двама силни братовчеди.

Тя се усмихна при мисълта за това, и Хенри видя амбицията в нея.

— Бихте искали да имате син, който ще владее половината християнски свят?

— Коя жена не би искала? — каза тя. — А нали моят син и синът на Хуана със сигурност могат да победят маврите, могат да ги изтласкат далеч назад, отвъд Средиземно море?

— А навярно бихте могли да намерите и начин да живеете в мир — предположи той. — Нима само защото едни Го наричат Аллах, а други Го наричат Бог, това може да бъде причина вярващите да бъдат врагове?

Каталина веднага поклати глава:

— Мисля, че това ще трябва да бъде вечна битка. Майка ми казва, че това е великата битка между Доброто и Злото, която ще продължи до края на времето.

— Тогава ще бъдете вечно в опасност — подхвана той, когато на голямата врата на библиотеката се потропа. Беше пажът, когото Хенри бе изпратил с поръчка, повел един смутен златар, който чакаше от дни да покаже работата си на краля, и бе доста изненадан, че го викат така припряно.

— Сега — каза Хенри на снаха си — имам един подарък за вас.

Тя вдигна поглед към него. „Мили Боже“, помисли си той, „един мъж би трябвало да е от камък, за да не пожелае това малко цвете в леглото си. Кълна се, че мога да я накарам да се усмихне, а във всеки случай ще ми достави наслада да се опитам.“

— Така ли?

Хенри направи знак на човека, който измъкна парче алено кадифе от джоба си, а после изтърси съдържанието на торбата си на аления фон. Куп накити, диаманти, смарагди, рубини, перли, верижки, медальони, обици и брошки се разстлаха бързо пред разширяващите се очи на Каталина.

— Можете да избирате — каза Хенри, с топъл и интимен тон. — Това е моят личен подарък за вас, за да върна усмивката на хубавото ви лице.

Тя едва го чу: озова се до масата в миг, докато златарят вдигаше скъпите вещи една след друга. Хенри я наблюдаваше благосклонно. Е, тя може и да беше чистокръвна принцеса, произхождаща от кастилски аристократи, докато той беше внук на работещ човек; но и тя беше момиче, което можеше да бъде купено също толкова лесно, колкото и всяко друго. А той разполагаше с нужните средства да я зарадва.

— Сребро? — попита той.

Тя обърна светнало лице към него и каза решително:

— Не сребро.

Хенри си спомни, че това момиче беше виждало съкровищата на инките, поставени в краката му.

— Тогава злато?

— Наистина предпочитам злато.

— Перли?