Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Тя присви уста в лека нацупена гримаса.

„Бога ми, тя има уста, създадена за целувки“, помисли си той.

— Не перли? — попита на глас.

— Не ги обичам много — призна тя. Вдигна към него усмихнатото си лице. — Кой е вашият любим камък?

„Та тя флиртува с мен“, каза си той, зашеметен от тази мисъл. „Играе си с мен, както би разигравала някой свой благосклонен чичо. Размотава ме като риба на кукичка.“

— Смарагди?

Тя се усмихна отново и каза простичко:

— Не. Това.

Беше избрала, в миг, най-скъпото нещо от кесията на бижутера — огърлица от изключително наситено сини сапфири и чифт обици в тон с тях. С очарователно движение тя притисна колието към гладките си бузи, така че той да може да погледне от скъпоценните камъни към очите ѝ. Приближи се с една стъпка до него, така че той да долови уханието на косата ѝ — вода с аромат на портокалови цветчета от градините на Алхамбра. Тя ухаеше, сякаш сама бе екзотично цвете.

— Отиват ли на очите ми? — попита го тя. — Очите ми сини като сапфири ли са?

Той леко си пое дъх, изненадан от силата на реакцията си.

— Да. Ще ги получите — каза той, почти задавен от желанието, което изпитваше към нея. — Ще получите това и всичко друго, което искате. Ще назовете своето… своето… желанието си.

Погледът, който тя хвърли нагоре към него, бе изпълнен с неподправена наслада:

— И моите дами също?

— Повикайте дамите си, ще могат да си изберат.

Тя се засмя от удоволствие и затича към вратата. Той я остави да си отиде. Не се осмеляваше да остане насаме с нея в стаята, без някой, който да следи за благоприличието. Припряно излезе в коридора и срещна майка си, която се връщаше, след като беше изслушала литургията.

Той коленичи и тя постави пръсти върху главата му в жест на благословия.

— Синко.

— Почитаема майко.

Той се изправи на крака. Тя бързо улови с поглед поруменялото му лице и почувства потиснатия прилив на енергия у него.

— Безпокои ли ви нещо?

— Не!

Тя въздъхна.

— Кралицата ли? Елизабет? — попита тя уморено. — Пак ли се оплаква заради условията на шотландците за женитбата на Маргарет?

— Не — каза той. — Не съм я виждал днес.

— Тя ще трябва да свикне — каза Маргарет. — Една принцеса не може да избира за кого да се омъжи и кога да напусне дома си. Елизабет щеше да знае това, ако беше подобаващо възпитана. Но тя не е.

Той се усмихна с кривата си усмивка:

— Вината за това едва ли е нейна.

Презрението на майка му беше очевидно:

— Нищо добро не би могло да произлезе от майка ѝ — каза тя кратко. — Семейство Удвил са от лошо потекло.

Хенри сви рамене и не каза нищо. Никога не защитаваше съпругата си пред майка си — нейната злоба бе толкова упорита и непробиваема, че беше загуба на време да се опитва да промени мнението ѝ. Никога не защитаваше майка си пред съпругата си; никога не му се налагаше. Кралица Елизабет никога не обсъждаше трудния характер на свекърва си или взискателния си съпруг. Приемаше него, майка му, деспотичното му управление, сякаш те бяха естествени природни рискове, неприятни и неизбежни като лошото време.

— Не бива да я оставяш да те разстройва — каза майка му.

— Никога не ме е разстройвала — каза той, мислейки си за принцесата, която успяваше да го смути.

Сега съм сигурна, че кралят ме харесва, повече от всичките си дъщери, и толкова се радвам за това. Свикнала съм да бъда любимата дъщеря, най-малкото и галено дете на семейството. Харесва ми да съм любимката на краля, харесва ми да се чувствам специална.

Когато видя, че съм тъжна, задето моята свита се върна в Испания и ме остави в Англия, той прекара следобеда с мен, като ми показваше библиотеката си, говореше за картите си, и накрая ми подари изящна сапфирена огърлица. Остави ме да си избера точно каквото искам от кесията на златаря, и каза, че сапфирите са с цвета на очите ми.

Отначало не го харесвах много, но започвам да свиквам с резкия му говор и бързите му движения. Той е човек, чиято дума е закон в този двор и в тази страна, и не дължи благодарност за нищо никому, освен може би на почитаемата си майка. Той няма близки приятели, нито други довереници освен нея и войниците, сражавали се с него, които сега са най-изтъкнатите мъже в неговия двор. Не е нежен към съпругата си, не се държи топло с дъщерите си, но ми харесва, че ми обръща внимание. Може би ще го обикна като дъщеря. Вече се радвам, когато проявява предпочитание към мен. В двор като този, който се върти около неговото одобрение, аз се чувствам наистина като принцеса, когато той ме хвали или отделя време за мен.