Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Тя се изчерви, сякаш говореха за нещо срамно.

— Знам.

— Не мога да допусна никой да оспорва правото ми над трона — каза той рязко. — Те са твърде много — хората от фамилиите Йорк и Боуфорт, а също и Ланкастър, и безброй други, които си въобразяват, че имат шанс като претенденти. Вие не познавате тази страна. Ние се женим и омъжваме за роднини, смесили сме кръвта си като зайци в зайчарник. — Той направи пауза да види дали тя ще се засмее, но тя се мръщеше, опитвайки се да следи бързия му френски. — Не мога да допусна някой да претендира по силата на измисленото си право за онова, което аз спечелих с битка — каза той. — А няма да допусна някой друг да предяви претенции и чрез битка.

— Мислех, че вие сте истинският крал — каза Каталина колебливо.

— Вече съм — каза Хенри Тюдор безцеремонно. — И това е всичко, което има значение.

— Че сте бил миропомазан.

— Вече съм — повтори той с мрачна усмивка.

— Но сте от кралския род?

— Имам кралска кръв във вените си — каза той със суров глас. — Не е нужно да се мери колко много или колко малко е тя. Аз вдигнах короната си от бойното поле — буквално, тя беше в краката ми, в калта. Затова знаех, всички знаеха — всички видяха как Бог ми дарява победата, защото бях избраният от него крал. Архиепископът ме миропомаза, защото също знаеше това. Аз съм толкова крал, колкото и всеки друг в християнския свят, и с по-голямо право от повечето, защото не просто наследих трона още като бебе, в резултат от борбата на друг човек — Бог ми дари кралството, когато бях мъж. Заслужих го и то е мое по право.

— Но е трябвало да предявите правата си над него…

— Предявих правата си над онова, което беше мое — каза той накрая. — Спечелих своето. Бог ми даде онова, което ми принадлежеше. Това приключва въпроса.

Тя сведе глава, победена от енергичността на тона му.

— Зная, сир.

Смирението ѝ и гордостта, която бе скрита зад него, го омаяха. Помисли си, че надали някога е имало млада жена, чието гладко лице да крие така мислите ѝ.

— Искате ли да останете тук с мен? — попита Хенри меко, знаейки, че не бива да ѝ задава подобен въпрос, молейки се, още щом думите излязоха от устата му, тя да каже „не“ и да усмири тайния му копнеж по нея.

— Разбира се, аз желая това, което желае ваше величество — каза тя хладно.

— Предполагам, че искате да бъдете с Артур? — попита той, предизвиквайки я да отрече.

— Както желаете, сир — каза тя овладяно.

— Кажете ми! Бихте ли искали да отидете в Лъдлоу с Артур, или предпочитате да останете тук с мен?

Тя се усмихна слабо и не се остави да я подведе.

— Вие сте кралят — каза тихо. — Аз трябва да правя онова, което наредите.

Хенри знаеше, че не бива да я задържа в двора до себе си, но не можеше да устои да се позабавлява с тази идея. Допита се до испанските ѝ съветници и откри, че сред тях царяха безнадеждно разделение и търкания. Испанският посланик, който бе положил толкова усилия да осъществи неподатливия на промени брачен договор, настояваше, че е редно принцесата да замине с младия си съпруг, и че трябва да бъде приемана във всяко отношение като омъжена жена. Изповедникът на Каталина, който, изглежда, единствен от всички тях хранеше нежност към малката принцеса, настояваше на младата двойка да бъде позволено да остане заедно. Дуенята ѝ, страховитата и заядлива доня Елвира, предпочиташе да не напуска Лондон. Беше чувала, че Уелс се намира на сто мили оттам — планинска и камениста земя. Ако Каталина останеше в замъка Бейнардс и домакинството се отървеше от Артур, щяха да създадат малък испански анклав в сърцето на Сити, и властта на дуенята щеше да бъде неоспорвана, тя щеше да управлява принцесата и малкия испански двор.

Кралицата си позволи да изкаже мнението, че Каталина ще намери Лъдлоу за твърде студен и самотен в средата на декември, и предположи, че може би младата двойка би могла да остане заедно в Лондон до пролетта.

— Вие просто се надявате да задържите Артур при себе си, но той трябва да замине — каза ѝ рязко Хенри. — Той трябва да усвои кралските дела, и няма по-добър начин да се научи да управлява Англия от това да управлява Уелс.

— Той е още млад и е стеснителен с нея.

— Той трябва да се научи също и да бъде съпруг.

— Те ще трябва да се научат да се погаждат.

— Тогава по-добре да се учат насаме.

В крайна сметка майката на краля даде съвета, който реши нещата.

— Изпратете я — каза тя на сина си. — Нужно ни е дете от нея. Няма да го направи сама в Лондон. Изпратете я с Артур в Лъдлоу. — Тя се изсмя кратко. — Бог знае, че няма да имат какво друго да правят там.