Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Тя не изглежда много весела — отбеляза Артур.

— Мъчно ѝ е за вкъщи — каза баща му отривисто. — Твоя задача е да я разведриш. Вземи я в Лъдлоу със себе си. Купувай ѝ разни неща. Тя е момиче като всяко друго. Възхищавай се на красотата ѝ. Разказвай ѝ шеги. Флиртувай с нея.

Изражението на Артур беше напълно неразбиращо:

— На латински?

Баща му нададе резкия си, подобен на лай смях:

— Момче! Може да го правиш и на уелски, ако очите ти се смеят, а членът ти е твърд. Тя ще разбере какво имаш предвид. Кълна ти се. Тя е момиче, което знае много добре какво има предвид един мъж.

Синът му не реагира на шеговития му тон.

— Да, сър.

— Ако не я искаш със себе си, не си длъжен да я вземаш тази година, знаеш. Замисълът беше да се ожените, а после да прекарате първата година разделени.

— Това беше, когато бях на четиринайсет.

— Само преди година.

— Да, но…

— Е, искаш ли я със себе си?

Синът му се изчерви. Бащата гледаше момчето със съчувствие.

— Искаш я, но се страхуваш, че тя ще те направи на глупак? — предположи той.

Русата глава се сведе унило; момчето кимна.

— И мислиш, че ако двамата сте далече от двора и от мен, тя ще може да те тормози.

Ново леко кимване:

— Както и всичките ѝ дами. И нейната дуеня.

— И ще си толкова отегчен, че времето едва-едва ще се влачи.

Момчето вдигна поглед: лицето му беше олицетворение на страданието.

— А тя ще е отегчена и нацупена и ще превърне малкия ви двор в Лъдлоу в ужасен затвор и за двама ви.

— Ако тя не ме харесва… — поде Артур с много нисък глас.

Хенри отпусна тежка ръка върху рамото на сина си:

— О, синко. Няма значение какво мисли тя за теб — каза той. — Може би майка ти не е била моят избор, може би аз не бях нейният. Когато става въпрос за трон, сърцето е на второ място — ако изобщо има място за него. Тя знае какво трябва да прави; и това е всичко, което има значение.

— О, тя знае всичко за това! — избухна момчето с негодувание. — Няма…

Баща му чакаше.

— Няма… какво?

— Абсолютно никакъв срам.

Хенри затаи дъх.

— Тя е безсрамна? Страстна?

Опита се да сдържи желанието в гласа си: в ума му внезапно изникна похотлива представа за снаха му, гола и безсрамна.

— Не! Заема се с това енергично, като мъж, който обуздава кон — каза нещастно Артур. — Като със задача, която трябва да бъде извършена.

Хенри сподави пристъп на смях.

— Но поне го прави — каза той. — Не ти се налага да я умоляваш или убеждаваш. Значи знае какво трябва да прави?

Артур се извърна от него към прозореца и се загледа навън през тесния стреловиден процеп към студената Темза отдолу.

— Струва ми се, че тя не ме харесва. Тя харесва само испанските си приятелки, и Мери, и може би Хари. Виждам я как се смее с тях и танцува с тях, сякаш тяхната компания я развеселява. Бъбри безспир със собствените си хора, любезна е към всички, покрай които минава. Усмихва се на всички. Почти не я виждам, а и не искам да я виждам.

Хенри отпусна ръка на рамото на сина си.

— Момчето ми, тя не знае какво да мисли за теб — увери го той. — Тя е твърде заета в собствения си малък свят на рокли и накити, и с тези проклети испанки, които обожават бъбренето и клюките. Колкото по-скоро двамата с нея останете насаме заедно, толкова по-скоро ще постигнете разбирателство. Можеш да я вземеш със себе си в Лъдлоу и можете да се опознаете.

Артур кимна, но не изглеждаше убеден.

— Ако такова е желанието ви, сир — каза той с официален тон.

— Да я попитам ли дали иска да замине?

Руменината нахлу в бузите на младия човек.

— Ами ако откаже? — попита той тревожно.

Баща му се засмя:

— Няма — обеща той. — Ще видиш.

Хенри беше прав. Каталина бе твърде много принцеса, за да каже „да“ или „не“ на един крал. Когато я попита дали би искала да отиде в Лъдлоу с принца, тя каза, че ще направи това, което желае кралят.

— Лейди Маргарет Поул все още ли е в замъка? — попита тя с малко напрегнат тон.

Той я погледна намръщено. Сега лейди Маргарет беше благополучно омъжена за сър Ричард Поул, един от надеждните ветерани, сражавали се за Тюдорите, и комендант на замъка Лъдлоу. Но лейди Маргарет бе родена Плантагенет, обична дъщеря на херцог Кларънс, братовчедка на крал Едуард и сестра на Едуард Уорик, чието основание да претендира за трона беше много по-голямо от това на самия Хенри.

— И какво от това?

— Нищо — каза тя припряно.

— Нямате повод да я избягвате — каза той рязко. — Каквото е сторено, то е сторено в моето име, по моя заповед. Вие не носите никаква вина за това.