Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Отрова? — попита Артур, който знаеше едно-друго за порядките на предприемчивите монарси, и смяташе Изабела Кастилска за напълно способна на убийство.

— Божия воля — отговори Каталина сериозно. — Дон Педро е трябвало да разбере, както разбрали и всички останали, че Божията воля и желанията на майка ми винаги вървят заедно. А ако ти познаваше Бог и майка ми, както ги познавам аз, щеше да знаеш, че тяхната воля винаги се изпълнява.

Артур вдигна чашата си и пи наздравица за нея.

— Ето това е хубава история — каза той. — Иска ми се да можеше да я разкажеш в залата.

— И е съвсем вярна — напомни му тя. — Знам, че е така. Майка ми сама ми я разказа.

— Значи тя също се е борила за трона си — каза той замислено.

— Първо за трона си, а после — за да създаде кралство Испания.

Той се усмихна:

— Макар да ни казват, че сме с кралска кръв, и двамата произхождаме от родове на воини. Завоювали сме трона си.

Тя повдигна вежди и каза:

— Аз имам кралско потекло. Майка ми владее трона си по право.

— О, да. Но ако майка ти не се беше борила за мястото си в света, щеше да бъде доня как ѝ беше името…

— Хирон.

— Хирон. А ти щеше да се родиш като някакво незначително момиче.

Каталина поклати глава. Беше ѝ напълно невъзможно да възприеме подобна представа.

— Щях да бъда дъщеря на сестрата на краля, каквото и да се бе случило. Във всички случаи щях да имам кралска кръв във вените си.

— Щеше да бъдеш никоя — каза той безцеремонно. — Незначителна фигура с кралска кръв. А такъв щях да бъда и аз, ако баща ми не беше спечелил трона си с борба. И двамата произхождаме от семейства, които отстояват своето.

— Да — призна неохотно тя.

— И двамата сме деца на родители, които предявяват претенции към онова, което по право принадлежи на други.

Беше стигнал доста далеч. Тя незабавно вдигна глава:

— Не са постъпили така! Поне майка ми не го е направила. Тя беше законната наследница.

Артур възрази:

— Преди да обяви нея за наследница, брат ѝ е направил същото и за дъщеря си, признал я е. Майка ти е завоювала трона си. Точно както баща ми е спечелил своя.

Тя поруменя.

— Не е така — настоя. — Тя е била законната наследница на престола. Единственото, което е направила, е било да защити правото си от един претендент.

— Нима не виждаш? — каза той. — Всички ние сме претенденти, докато победим. Когато победим, можем да пренапишем историята, и да преправим родословните дървета, и да екзекутираме съперниците си или да ги хвърлим в тъмница, докато най-сетне можем да твърдим, че винаги е имало само един истински наследник: самите ние. Но преди това сме само едни от многобройни претенденти. И много често дори не сме най-достойният претендент с най-силното основание да претендира за престола.

Тя се намръщи:

— Какво искаш да кажеш? — запита. — Да не би да твърдиш, че аз не съм истинска принцеса? Че ти не си истинският наследник на Англия?

Той взе ръката ѝ:

— Не, не. Не ми се сърди — успокои я той. — Искам да кажа, че ние имаме и владеем онова, за което претендираме. Искам да кажа, че създаваме собственото си наследство. Ние заявяваме какво искаме, казваме, че сме принцове на Уелс и крале на Англия. Че ние избираме титлата и името, с които ще се представяме. Точно като всички останали.

— Грешиш — каза тя. — Аз съм родена инфанта на Испания, и ще умра като кралица на Англия. Това не е въпрос на избор. Това е съдбата ми.

Той взе ръката ѝ и я целуна. Разбираше, че бе безсмислено да настоява на онова, в което вярваше — че един мъж или една жена могат сами да създават съдбата си със собствените си убеждения. Той може и да имаше своите съмнения; но при нея задачата беше вече изпълнена. Тя беше напълно убедена, нейната съдба беше решена. За него бе ясно, че тя наистина ще отстоява тази съдба до смърт. Титлата ѝ, гордостта ѝ, чувството ѝ за идентичност — всичко това за нея беше едно.

— Катерина, кралица на Англия — каза той, като целуна пръстите ѝ, и видя как усмивката ѝ се връща.

Обичам го толкова дълбоко: не съм знаела, че мога да обичам някого по този начин. Чувствам как ставам по-търпелива и мъдра само чрез любовта си към него. Отдръпвам се от гнева и нетърпението, мога да понеса безропотно дори мъката си по дома. Чувствам как се превръщам в по-добра жена, в по-добра съпруга, докато се стремя да го радвам и да го накарам да се гордее с мен. Искам винаги да бъде щастлив, че се е оженил за мен. Искам винаги да бъдем така щастливи, както сме днес. Не съществуват думи, които да го опишат… не съществуват думи.