Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Но по-късно са оправили нещата?

— Да, и макар че баща му и брат ѝ били разгневени, постъпката им била правилната.

— Как би могло да бъде правилно да се опълчиш на семейството си? Да престъпиш волята на родния си баща? Това е грях. Нарушение на една от Божиите заповеди. Това е тежък грях. Никой папа не би могъл да благослови такъв брак.

— Такава е била Божията воля — каза тя уверено. — Никой от тях не знаел, че Божията воля е такава. Но майка ми знаела. Тя винаги знае каква е Божията воля.

— Откъде може да бъде толкова сигурна? Как е можела да бъде толкова сигурна тогава, когато е била само момиче?

Тя се засмя:

— Бог и майка ми винаги са мислили еднакво.

Той се засмя и усука един кичур от косата ѝ.

— Тя определено постъпи правилно, като те изпрати при мен.

— Така е — каза Каталина. — А ние ще сторим това, което е правилно за страната.

— Да — каза той. — Имам такива големи планове за времето, когато се възкачим на трона.

— Какво ще правим?

Артур се поколеба:

— Ще ме помислиш за дете, чиято глава е пълна с приказки от книгите.

— Не, няма. Кажи ми!

— Бих искал да създам съвет, както направил първият Артур. Не като съвета на баща ми, за който просто са подбрани негови приближени, сражавали се за него, а истински съвет от хора, събрани от всички краища на кралството. Съвет, съставен от рицари, по един за всяко графство. Не избрани от мен, защото ми се нрави компанията им, а избрани от собствените си графства — като техни най-достойни представители. Бих искал да дойдат при мен като рицарите на кръглата маса и всеки от тях да знае какво става в собственото му графство, и да съобщава за това. И по този начин, ако например някъде реколтата е на път да се провали и се очаква глад, ние да разбираме навреме и да изпращаме храна.

Каталина седна в леглото, заинтригувана.

— Те ще бъдат наши съветници. Нашите очи и уши.

— Да. Бих искал също всеки от тях да отговаря за построяването на укрепления, особено онези от север и от крайбрежията.

— И за събирането на войски веднъж годишно, така че винаги да сме готови за нападение — добави тя. — Те ще дойдат, знаеш.

— Маврите ли?

Тя кимна:

— Те са победени в Испания засега, но са по-силни отвсякога в Африка, в Светите земи, в Турция и в земите оттатък. Когато изпитат нужда от още земя, ще нахлуят отново в християнския свят. Веднъж годишно, през пролетта, отоманският султан потегля на война, както другите мъже разорават нивята си. Те ще потеглят срещу нас. Не можем да знаем кога ще дойдат, но можем да бъдем напълно сигурни, че ще го направят.

— Искам укрепления по цялото южно крайбрежие — срещу Франция и срещу маврите — каза Артур. — Низ от замъци, и сигнални огньове зад тях, така че когато бъдем нападнати в Кент, да речем, да можем да узнаем за това в Лондон, и всички да бъдат предупредени.

— Ще трябва да построиш кораби — каза тя. — Майка ми поръча бойни кораби от корабостроителниците във Венеция.

— Ние имаме собствени докове — каза той. — Можем сами да си строим кораби.

— Как ще съберем парите за всички тези замъци и кораби?

Дъщерята на Изабела зададе практичния въпрос.

— Отчасти от облагането на народа с данъци — каза той. — Отчасти от облагането с данъци на търговците и на хората, които използват пристанищата. Става дума за тяхната безопасност, редно е да платят. Знам, че хората мразят данъците, но причината е, че не виждат какво се прави с парите.

— Ще имаме нужда от честни събирачи на данъци — каза Каталина. — Баща ми казва, че ако можеш да събереш дължимите данъци, без да изгубиш половината от тях по пътя, това би било по-добре, отколкото да се сдобиеш с цял кавалерийски полк.

— Да, но как ще намериш хора, на които можеш да се довериш? — Артур мислеше на глас. — В момента всеки, който иска да натрупа състояние, си осигурява длъжност като събирач на данъци. Те би трябвало да работят за нас, не за себе си. Би трябвало да им се плаща надница, а не да събират данъци по собствено усмотрение.

— Никой досега не е постигнал това, освен маврите — каза тя. — Маврите в Ал Андалус основали училища и дори университети за синовете на бедните, така че да имат чиновници, на които да могат да се доверят. А техните важни дворцови дела винаги се изпълняват от млади учени, понякога — младите синове на техния владетел.

— Да си взема ли сто съпруги, за да се сдобия с хиляда служители за трона? — подразни я той.

— Нито дори още една.

— Но трябва да намерим достойни мъже — каза той замислено. — Нужни са предани служители на короната, хора, които дължат на короната заплащането си и своето покорство. Иначе работят за себе си и вземат подкупи, а всичките им близки се сдобиват с прекомерна мощ.