— Искам вие да отговаряте за кралската детска стая — заявявам ѝ внезапно: привързаността ми към нея и чувството ми, че се нуждая от съветите и утехата на по-възрастна жена, ме надвиват.
Сред жените от свитата ми се разнася лек развеселен смях. Те знаят, че обикновено много държа на формалностите: подобно назначение би трябвало да дойде чрез управителя на домакинството ми след допитване до десетки хора.
Лейди Маргарет ми се усмихва:
— Знаех, че ще искате — казва тя, като ми отговаря също така непринудено, както съм говорила аз. — Разчитах на това.
— Без кралска покана? — подмята лейди Елизабет Болейн. — Срамота, лейди Маргарет! Така да се самоизтъквате!
Това кара всички ни да се разсмеем при представата за лейди Маргарет, тази най-достойна сред жените, като личност, бореща се за кралското предпочитание.
— Знам, че ще се грижите за него като за роден син — прошепвам ѝ.
Тя взема ръката ми и ми помага да си легна. Тежка и тромава съм, усещам в утробата си онази постоянна болка, която се опитвам да скрия.
— Ако е рекъл Господ — казва тя тихо.
Хенри влиза да се сбогува с мен. Лицето му е поруменяло от вълнение и устата му трепери, той прилича повече на момче, отколкото на крал. Улавям ръцете му и го целувам нежно по устата.
— Любов моя — казвам. — Моли се за мен. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за нас.
— Ще отида до параклиса на Светата Дева от Уолсингам да въздам благодарност — казва ми той отново. — Писах до тамошния женски манастир и им обещах богата отплата, ако се застъпят за теб пред Нашата Повелителка. Те се молят за теб сега, любов моя. Уверяват ме, че се молят непрекъснато.
— Бог е добър — казвам аз. За миг си спомням за лекаря-мавър, който ми каза, че не чакам дете, и отблъсквам от ума си езическата му глупост. — Това е съдбата ми, и желанието на майка ми, и Божията воля — казвам.
— Толкова ми се иска майка ти да можеше да е тук — казва неловко Хенри. Не го оставям да види как трепвам.
— Разбира се — казвам тихо. — И съм сигурна, че тя ме гледа от Ал-Ян… — прекъсвам думите, преди да съм успяла да ги изрека. — От рая — казвам гладко. — От небето.
— Мога ли да ти донеса нещо? — пита той. — Преди да си тръгна, мога ли да ти донеса нещо?
Не се разсмивам при мисълта Хенри — който никога не знае къде се намира нещо — да изпълнява мои поръчки сега, когато е вече късно.
— Имам всичко, което ми е нужно — уверявам го. — А дамите ми ще се грижат за мен.
Той се изправя, много царствено, и ги оглежда.
— Служете на господарката си добре — нарежда твърдо. На лейди Маргарет казва: — Моля ви, повикайте ме веднага, ако има новини, по всяко време, независимо дали е ден или нощ — после ме целува много нежно за „довиждане“, а когато излиза, затварят вратата след него и аз оставам сама с дамите си, в предписаното усамотение преди раждането.
Радвам се, че съм в усамотение. Сенчестата, изпълнена с покой спалня ще бъде моето убежище, мога да си почина за малко в познатата компания на жени. Мога да престана да играя ролята на плодовита и уверена кралица, и да бъда себе си. Оставям настрана всички съмнения. Няма да мисля и няма да се тревожа. Ще чакам търпеливо, докато бебето ми се роди, а после ще го въведа в света без страх, без писъци. Твърдо съм решена да вярвам, че това дете, преживяло загубата на своя близнак, ще бъде силно бебе. А аз, която преживях загубата на първото си дете, ще бъда смела майка. Може би може да се окаже вярно, че ние — това бебе и аз — сме превъзмогнали заедно скръбта и загубата.
Чакам. Чакам през целия март, и моля да махнат гоблена, който закрива прозореца, за да мога да усетя уханието на пролетта във въздуха и да чуя чайките, които крякат над приливите по реката.
Сякаш нищо не се случва: нито за бебето ми, нито за мен. Акушерките ме питат дали чувствам болка, а аз не изпитвам такава. Нищо повече от тъпата болка, която изпитвам отдавна. Питат дали бебето се е раздвижило, дали го усещам да ме рита, но, честно казано, не разбирам какво имат предвид. Те се споглеждат и казват твърде високо, твърде енергично, че това е много добър знак, това, че бебето е спокойно, означава, че е силно; той сигурно си почива.
Решително отблъсквам от себе си безпокойството, което чувствам още от началото на тази втора бременност. Няма да мисля за предупреждението на мавърския лекар, нито за съчувственото му изражение. Твърдо съм решена да не търся страха, да не тичам към провала. Но идва април и чувам потропването на дъжд по прозореца, после и топлината на слънцето, а все още не се случва нищо.
Читать дальше