Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Вървете с Бог, инфанта — казва той с достойнство, сякаш не съм го оскърбила. Покланя се. — А след като не желаете молитвите ми към моя Бог (хвала на святото Му име), вместо това ще се надявам, когато изпаднете в беда, вашият лекар да се окаже прав, и собственият ви Бог да е с вас.

Оставям го да си тръгне по тайното стълбище, безмълвен като черна котка, и не казвам нищо. Чувам как сандалите му шляпат надолу по каменните стъпала, точно като приглушените стъпки на слугите в родния ми дом. Долавям шумоленето на дългата му роба, толкова различно от скованото шумолене на английското сукно. Чувствам как от въздуха постепенно се изпарява мирисът му, топлото, ароматно ухание на родината ми.

А когато той си отива, когато вече го няма, когато вратата на долния етаж е затворена и чувам Мария де Салинас да завърта ключа в ключалката, откривам, че искам да заплача — не защото ми съобщи такива лоши новини, а защото един от малкото хора на този свят, които някога са ми казвали истината, си е отишъл.

Катерина не каза на младия си съпруг за посещението на мавърския лекар, нито за лошото заключение, което така открито бе споделил с нея. Не спомена за посещението му пред никого, дори пред лейди Маргарет Поул. Уповаваше се на чувството си за предопределение, на гордостта си и на вярата си, че все още се ползва със специалното Божие благоволение, и продължи да поддържа идеята, че е бременна, без дори да си позволи да се съмнява.

Имаше всички основания. Английският лекар, доктор Филдинг, бе все така уверен, акушерките не му противоречаха, придворните се държаха така, сякаш на Катерина ѝ предстоеше да роди през март или април, и тя преминаваше през пролетта, през раззеленяващите се градини, под разцъфващите дървета, със спокойна усмивка и с ръка, леко обгърнала закръгления ѝ корем.

Хенри беше развълнуван от предстоящото раждане на детето си; планираше в Гринич да се проведе голям турнир, веднага щом се роди бебето. Загубата на момичето не го беше научила на предпазливост, той се хвалеше из целия двор, че скоро ще се роди здраво бебе. Внимаваше само да не предрича раждането на момче. Казваше на всички, че за него няма значение дали това първо дете ще е принц или принцеса — той щеше да обича това бебе, задето е първородното, затова, че бе дошло при него и кралицата в този пръв прилив на тяхното щастие.

Катерина потисна съмненията си, и нито веднъж не каза на Мария де Салинас, че не беше почувствала бебето си да рита, че се чувстваше малко по-студена, малко по-отдалечена от всичко, с всеки изминал ден. Прекарваше все по-дълго и по-дълго време на колене в параклиса си, но Бог не ѝ говореше, а сякаш дори и гласът на майка ѝ беше замлъкнал. Откри, че тъгуваше за Артур — не с пламенния копнеж на млада вдовица, а защото той беше най-скъпият ѝ приятел в Англия, и единственият, на когото можеше сега да довери съмненията си.

През февруари тя присъства на голямото празненство за последния ден преди началото на постите, сияеше пред целия двор и се смееше. Те видяха широката извивка на корема ѝ, видяха увереността ѝ, докато отбелязваха началото на Великите пости. Преместиха се в Гринич, сигурни, че бебето ще се роди точно след Великден.

Отиваме в Гринич за раждането на моето дете, покоите са подготвени за мен, както е изложено в Кралската книга на Нейна светлост бабата на краля — украсени с гоблени с приятни и насърчителни сцени, застлани с килими и посипани със свежи билки. Поколебавам се на вратата, зад мен приятелите ми вдигат чашите си с вино с подправки. Това е мястото, където ще извърша най-важното си дело за Англия, това е моят съдбовен миг. Това е делото, за което съм родена и отгледана. Поемам си дълбоко дъх и влизам вътре. Вратата се затваря зад мен. Няма да виждам приятелите си, Бъкингамския херцог, скъпия си рицар Едуард Хауард, изповедника си, испанския посланик, докато не се роди бебето ми.

Жените от свитата ми ме придружават. Лейди Елизабет Болейн поставя благоуханна топка с ароматни вещества на масичката до леглото ми, лейди Елизабет и лейди Ан, сестри на Бъкингамския херцог, опъват един гоблен, като всяка държи по един ъгъл, и се смеят, когато той се изкривява на едната или на другата страна. Мария де Салинас се усмихва, застанала до голямото легло, около което току-що са окачени тъмни завеси. Лейди Маргарет Поул подготвя люлката за бебето в долния край на леглото. Вдига поглед и ми се усмихва, когато влизам, и аз си спомням, че тя е майка, сигурно знае какво трябва да се прави.