Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Той спря въпреки порива си. Знаеше, че нещо не беше както трябва. Погледна надолу към нея.

— Ти си девица — каза неуверено. — Надявам се, че не те наранявам твърде много.

Но знаеше, че не е. Дълбоко в сърцето си, знаеше, че тя не е девица. Това твърде пазено момче не знаеше много, но с това беше наясно. Някъде в ума си знаеше, че тя лъже.

Тя вдигна поглед към него.

— Бях девица до този момент — каза, като успя да се усмихне едва-едва. — Но твоята мъжка сила ме победи. Ти си толкова силен. Ти ме надви.

Лицето му все още беше тревожно, но желанието му не можеше да чака. Започна да се движи отново, неспособен да устои на насладата.

— Ти ме завладя — насърчи го тя. — Ти си мой съпруг, взе своето. — Видя го как в надигащата се страст забравя съмнението си. — Ти стори онова, което Артур не успя — прошепна тя.

Това бяха точно думите, които възбудиха желанието му. Младият мъж изстена от удоволствие и се стовари върху нея, семето му се изля на тласъци в нея, актът безспорно беше извършен.

Той не ме разпитва отново. Толкова силно иска да ми вярва, че не задава въпроса, боейки се, че може да получи отговор, който да не му се понрави. Малодушен е в това отношение. Свикнал е да чува отговорите, които иска да чуе, и по-скоро би предпочел една удобна лъжа, отколкото горчива истина.

Отчасти това се дължи на желанието му да ме има, и той ме иска такава, каквато бях, когато ме видя за първи път: девица, облечена в булчинско бяло. Отчасти целта му е да опровергае всички, предупреждавали го да се пази от капана, който съм му заложила. И най-вече: той мразеше и завиждаше на любимия ми Артур и ме иска просто защото бях съпруга на Артур, и — да ме прости Господ, че е такъв злобен, завистлив втори син — иска да му кажа, че е способен да направи нещо, което Артур не е успял да направи, че може да получи нещо, което Артур не е могъл да има. Макар че любимият ми съпруг лежи студен под нефа на Устърската катедрала, детето, което носи неговата корона, все още иска да тържествува над него. Най-голямата лъжа не е в това да кажа на Хари, че съм девица. Най-голямата лъжа е да му кажа, че е по-добър мъж, повече мъж от брат си. А аз направих и това.

На зазоряване, докато той още спи, вземам малкия си сгъваем нож и порязвам петата си, където той няма да забележи белега, и капвам кръв върху завивката, на която сме лежали, достатъчно, за да издържи проверката на нейна светлост бабата на краля или на всеки друг злонравен, мнителен враг, който все още би могъл да се стреми да ме постави в неудобно положение. Няма да има публично показване на завивките на един крал и неговата съпруга; но зная, че всички ще питат, и най-добре е дамите ми да могат да кажат, че всички са видели петното кръв, и че се оплаквам от болката.

На сутринта правя всичко, което една младоженка би трябвало да направи. Казвам, че съм уморена, и си почивам цяла сутрин. Усмихвам се със сведени очи, сякаш съм открила някаква сладка тайна. Вървя малко вдървено и отказвам да излизам на лов в продължение на седмица. Правя всичко, за да покажа, че съм млада жена, която е изгубила девствеността си. Убеждавам всички. Пък и никой не иска да вярва на нищо друго.

Раната на крака ме боли много дълго време. Усещам я всеки път, когато обувам новите си обувки, онези с големите диамантени катарами. Това е като напомняне към мен за лъжата, която обещах на Артур да изрека. За огромната лъжа, в която ще живея до края на живота си. Не възразявам срещу лекото, остро бодване на болката, когато пъхвам десния си крак в обувката. Тя е нищо в сравнение с болката, скрита дълбоко в мен, когато се усмихвам на недостойното момче, което е крал, и го наричам „съпруже“, с новия си изпълнен с възхищение глас.

Хари се събуди през нощта, а тихата му неподвижност събуди и Каталина.

— Милорд? — попита тя.

— Заспивай — каза той. — Още не се е съмнало.

Тя се измъкна от леглото и запали тънка свещ от червената жарава на огъня, после запали с нея една по-голяма. Остави го да я гледа, с наполовина разтворена нощница, с гладки хълбоци, само наполовина закрити от падащата дреха.

— Искаш ли ейл? Или вино?

— Чаша вино — каза той. — Вземи си и ти една.

Тя остави свещта в сребърната поставка и се върна в леглото до него с чашите вино в ръка. Не можеше да разчете изражението му, но потисна спазъма на раздразнение, че каквото и да бе станало, тя бе принудена да се събуди, че трябваше да пита какво го безпокои, че трябваше да демонстрира загрижеността си. С Артур разбираше в миг какво иска, какво си мисли. Но всичко можеше да привлече вниманието на Хари — песен, мечта, бележка, хвърлена от тълпата. Всичко можеше да го смути. Благодарение на възпитанието, което беше получил, бе привикнал да споделя мислите си, беше свикнал да бъде напътстван. Нуждаеше се от антураж от приятели и почитатели, възпитатели, ментори, родители. Обичаше постоянните разговори. За него Каталина трябваше да замества всички.