Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Нямаше пищно празненство, нито музика или танци, в двора нямаше пиянство или шумно и грубо веселие. Не ни настаниха в леглото пред всички. Страхувах се от това — ритуала на настаняването в леглото, а след това — показването на завивките пред всички на сутринта; но принцът — кралят, така трябва да го наричам сега — е стеснителен също като мен, и ние вечеряме тихо пред придворните и се оттегляме заедно. Вдигат наздравици за нас и ни оставят да си вървим. Баба му е там, с лице като маска, със студени очи. Засвидетелствам ѝ всяко дължимо уважение, за мен няма значение какво мисли сега. Тя не може да направи нищо. Няма намек, че ще живея в покоите ѝ под неин надзор. Тъкмо напротив — изнесла се е от покоите си заради мен. Омъжена съм за Хари. Аз съм кралица на Англия, а тя е само баба на един крал.

Дамите ми ме събличат мълчаливо: това е и техен триумф, това е спасение от бедността както за мен, така и за тях. Никой не иска да си спомня нощта в Оксфорд, нощта в Бърфорд, нощите в Лондон. Тяхната съдба зависи толкова, колкото и моята, от успеха на тази огромна измама. Ако го поискам от тях, биха отрекли дори самото съществуване на Артур.

Освен това всичко беше толкова отдавна. Преди цели седем години. Кой освен мен може да помни толкова далече назад? Кой освен мен някога е познавал насладата да чака Артур, проблясъците от светлината на огъня, отразена по ярките завеси на леглото, проблясването на светлината на свещите по преплетените ни крайници? Сънения шепот в ранните часове на утринта: „Разкажи ми приказка!“

Те ме оставят, облечена в една от дузината ми изискани нови нощници, и се оттеглят мълчаливо. Чакам Хари, както някога, отдавна, чаках Артур. Единствената разлика е пълното отсъствие на радост.

Стражите и камериерите, които отговаряха за спалнята, доведоха младия крал до вратата на кралицата, почукаха на нея и го въведоха в покоите ѝ. Тя беше по нощница, седнала край огъня, с рамене, наметнати с богато избродиран шал. Стаята бе топла и приветлива. Когато той влезе, тя се надигна и му направи реверанс.

Хенри я повдигна, докосвайки лакътя ѝ. Тя веднага видя, че беше пламнал и поруменял от смущение; почувства, че ръката му трепери.

— Ще изпиеш ли чаша сватбен ейл? — покани го тя: постара се да не мисли как Артур ѝ донесе една чаша и каза, че е за кураж.

— Да — каза той. Гласът му, все още толкова млад, беше несигурен. Тя се извърна да налее ейла, така че той да не види усмивката ѝ.

Вдигнаха чаши един към друг.

— Надявам се, че днешният празник не е бил твърде скромен за твоя вкус — каза той неуверено. — Помислих си, че заради неотдавнашната смърт на баща ми не е редно да имаме твърде пищна сватба. Не исках да разстройвам нейна светлост, майка му.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Надявам се, че не си разочарована — упорито продължи той. — Първата ти сватба беше толкова великолепна и бляскава.

Каталина се усмихна:

— Почти не я помня, беше толкова отдавна.

Забеляза, че той изглеждаше доволен от отговора ѝ.

— Да, нали? Всички бяхме не много повече от деца.

— Да — каза тя. — Твърде млади за женитба.

Той се размърда на стола си. Тя знаеше, че придворните, които бяха приели злато от Хабсбургите, сигурно бяха говорили против нея. Враговете на Испания навярно бяха говорили против нея. Собствената му баба го беше посъветвала да се откаже от тази сватба. Този млад човек, който не умееше да крие чувствата си, все още се тревожеше за решението си, колкото и дързък да се опитваше да изглежда.

— Не толкова млади: ти беше на петнайсет — напомни ѝ той. — Вече млада жена.

— А Артур беше на същата възраст — каза тя, осмелявайки се да изрече името му. — Но мисля, че никога не е бил силен. Не можа да ми стане съпруг.

Хенри мълчеше и тя се уплаши, че е стигнала твърде далече. Но после видя бързо мярналата се надежда в изражението му.

— Значи наистина е вярно, че бракът никога не е бил консумиран? — попита той, изчервявайки се смутено. — Съжалявам… питах се… знам, че говореха, но все пак се питах…

— Никога — каза тя спокойно. — Опита един-два пъти, но сигурно си спомняш, че той не беше силен. Може дори да се е хвалил, че го е направил, бедният Артур, но това не означаваше нищо.

„Ще направя това заради теб“, ожесточено казвам мислено на любимия си. „Ти искаше тази лъжа. Ще го направя усърдно и докрай. Ако ще бъде направено, трябва да се направи докрай. Трябва да се извърши смело, с убеждение; и не трябва никога да бъде провалено.“