Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Той не успя да сдържи потрепването в гласа си.

Тя пак кимна.

Той падна на едно коляно.

— Принцесо, ликувайте! Вие ще бъдете кралица на Англия.

Когато обърна сините си очи към него, те бяха твърди, като сапфирите, които отдавна беше продала.

— Господин посланик, винаги съм била предопределена да стана кралица на Англия.

Успях. Мили Боже, направих го. След седем безкрайни години чакане, след лишения и унижения, успях. Влизам в спалнята си, коленича пред молитвения си стол и затварям очи. Но говоря на Артур, а не на възкръсналия Бог.

— Успях — казвам му. — Хари ще се ожени за мен, постъпих както ти поиска от мен.

За миг виждам усмивката му, виждам го така, както ставаше толкова често, когато хвърлях скришом поглед към него по време на вечеря и го улавях как се усмихва на някого в долния край на залата. Пред мен отново е ведрото изражение на лицето му, тъмните му очи, ясното очертание на профила му. И повече от всичко друго — неговият мирис, самото ухание на желанието ми.

Дори на колене пред разпятието изпускам тиха въздишка на копнеж. „Артур, любими. Единствена моя любов. Ще се омъжа за брат ти, но съм винаги твоя.“ За миг си спомням, така ярко, както първото вкусване на ранни череши, уханието на кожата му сутрин. Повдигам лице и сякаш мога да усетя как гърдите му се допират до бузата ми, докато се отпуска върху мен, и навлиза с тласъци в тялото ми. „Артур“, прошепвам. Сега съм, и ще бъда вечно, завинаги, негова.

Каталина трябваше да се изправи пред едно изпитание. Когато влезе на вечеря в набързо ушита нова рокля, със златно колие на шията и перли на ушите, и беше отведена до друга маса, най-отпред в залата, тя направи реверанс на бъдещия си съпруг и видя как той ѝ се усмихна лъчезарно, а после се обърна към майката на свекърва си и срещна безмилостния поглед на лейди Маргарет Боуфорт.

— Вие сте щастливка — каза старата дама след това, когато музикантите засвириха и масите бяха отнесени.

— Така ли? — отвърна Каталина, умишлено преструвайки се, че не схваща какво има предвид жената.

— Омъжихте се за един велик английски принц и го изгубихте; сега изглежда, че ще се омъжите за друг.

— Това едва ли е изненадващо — отбеляза Каталина на безукорен френски, — тъй като съм сгодена за него от шест години. Милейди, нима някога сте се съмнявали, че този ден ще дойде? Нима сте мислили, че такъв почтен принц би нарушил святата си дума?

Старата дама прикри добре смущението си.

— Никога не съм се съмнявала в нашите намерения — отвърна тя рязко. — Ние спазваме обещанията си. Но когато задържахте зестрата си, а баща ви не извърши плащанията, се запитах какви са вашите намерения. Усъмних се в почтеността на Испания.

— Тогава е било мило от ваша страна да не казвате нищо, с което да разстроите краля — каза Каталина спокойно. — Защото знам, че той ми имаше доверие. А аз никога не съм се съмнявала в желанието ви да ме имате за своя внучка. И виждате ли! Сега ще бъда ваша внучка, ще бъда кралица на Англия, зестрата е изплатена, и всичко е както трябва.

Тя остави старата дама неспособна да каже нищо — а малцина бяха онези, които можеха да постигнат това.

— Е, във всеки случай ще трябва да се надяваме, че сте плодовита — беше единственото, което тя успя да изрече кисело.

— Защо не? Майка ми имаше половин дузина деца — каза Каталина със сладък гласец. — Да се надяваме съпругът ми и аз да бъдем благословени с плодовитостта на Испания. Моят герб е нарът — испански плод, пълен с живот.

Нейна светлост майката на краля забързано се отдалечи, оставяйки Каталина сама. Каталина направи реверанс към нейния оттеглящ се гръб, и се надигна с високо изправена глава. Нямаше значение какво мислеше или казваше лейди Маргарет, имаше значение единствено това, което можеше да направи. Каталина не мислеше, че тя би могла да предотврати сватбата, а само това имаше значение.

Ужасявах се от венчавката, от мига, в който щеше да се наложи да изрека словата на брачните клетви, които бях дала на Артур. Но в крайна сметка службата дотолкова не приличаше на онзи славен и бляскав ден в катедралата „Сейнт Пол“, че успях да я изтърпя с Хари пред мен, и Артур — заключен в самото дъно на ума ми. Правех това за Артур, точно това, което той ми повели, точно това, на което бе настоял — и не можех да рискувам да мисля за него.

Нямаше огромно множество, събрано в катедрала, нямаше наблюдаващи посланици, нито пък фонтани, от които да се лее вино. Оженихме се зад стените на двореца Гринич, в църквата на Ревностните монаси, в присъствието само на трима свидетели и дванайсет гости.