Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Тръгна през ниско окосената трева към нея и пое ръката ѝ.

— Добър ден, принцесо.

Каталина направи реверанс.

— Ваша светлост.

Тя обърна глава към дамите си:

— Можете да влезете вътре. — На доня Елвира каза: — Погрижете се да има освежителни напитки за негова светлост, когато влезем. — После се обърна отново към него: — Ще се поразходите ли, сър?

— От вас ще стане много изискана кралица — каза той с усмивка. — Давате заповеди с голяма лекота.

Видя как походката ѝ става по-колеблива, а напрежението напуска стройното ѝ младо тяло, докато въздъхваше облекчено.

— Ах, значи наистина го мислите — промълви тя. — Наистина възнамерявате да се ожените за мен.

— Да — каза той. — Ще бъдете прекрасна кралица на Англия.

Тя засия при тази мисъл.

— Все още имам да усвоявам много английски порядки.

— Майка ми ще ви научи — каза той непринудено. — В двора ще живеете в нейните покои и под неин надзор.

Каталина леко забави крачка.

— Нима няма да имам собствени покои, покоите на кралицата?

— Майка ми обитава покоите на кралицата — каза той. — Нанесе се след смъртта на покойната кралица, Бог да я благослови. А вие ще отидете при нея там. Тя смята, че засега сте още твърде млада, за да имате собствени покои и отделен двор. Можете да живеете в покоите на майка ми с нейните дами и тя може да ви научи кое как се прави.

Виждаше, че тя е разтревожена, но се старае да не го показва.

— Бих предположила, че знам как се вършат нещата в един кралски дворец — каза Каталина, като се опита да се усмихне.

— Английски дворец — каза той твърдо. — За щастие, майка ми поддържа всичките ми дворци и замъци и управлява състоянието ми, откакто се възкачих на трона. Тя ще ви научи как се върши това.

Каталина стисна устни, за да възпре възражението си.

— Кога смятате, че ще получим вести от папата? — попита тя.

— Изпратих дипломатически пратеник в Рим, за да попита — каза Хенри. — Ще трябва да внесем съвместно искане — от родителите ви и от мен. Но въпросът би трябвало да се разреши много бързо. Ако всички се споразумеем, не може да съществува истинско възражение.

— Да — каза тя.

— А ние сме в пълно съгласие по въпроса за женитбата, нали? — попита той, за да се увери.

— Да — повтори тя.

Той хвана ръката ѝ и я пъхна под лакътя си. Каталина се приближи малко по-плътно и остави главата си да докосне леко рамото му. Не носеше диадема, само качулката на пелерината покриваше главата ѝ, и движението я отметна назад. Той долови дъха на есенция от рози по косата ѝ, усети топлината от допира на главата ѝ до рамото му. Трябваше да се въздържи да не я вземе в прегръдките си. Спря и тя застана близо до него; чувстваше топлината ѝ, надолу по цялото си тяло.

— Каталина — каза той, с много нисък и дрезгав глас.

Тя го погледна крадешком, видя в лицето му страст, и не се отдръпна. Дори леко се приближи.

— Да, ваша светлост? — прошепна тя.

Очите ѝ бяха сведени, но бавно, в тишината, тя вдигна поглед към него. Когато лицето ѝ се извърна нагоре към неговото, той не можа да устои на неизречената покана, наведе се и я целуна по устните.

Тя не се отдръпна: прие целувката му, устата ѝ поддаде под неговата, той усети вкуса ѝ, ръцете му я обгърнаха, той я притисна към себе си, почувства как страстта му към нея се надига в него така силно, че трябваше да я пусне, още в тази минута, или да посрами себе си.

Пусна я и застана, разтреперан от толкова силно желание, че не можеше да повярва колко мощно бе то, когато се разля из тялото му. Каталина издърпа качулката си напред, сякаш искаше да се забули и да се скрие от него, сякаш бе момиче от харем с воал, закриващ устата ѝ, само с тъмни, обещаващи очи, показващи се над маската. Този жест, така чужд, така потаен, го накара да закопнее да отметне качулката ѝ назад и да я целуне отново. Посегна към нея.

— Може да ни видят — каза тя хладно и се отдръпна от него. — Могат да ни видят от къщата, а всеки може да мине край реката.

Хенри я пусна. Не можеше да каже нищо, защото знаеше, че гласът му ще трепери. Безмълвно ѝ предложи ръка още веднъж, и тя безмълвно я пое. Нагодиха взаимно крачките си: той изравни по-дългите си крачки с нейните ситни стъпки. Вървяха мълчаливо няколко минути.

— Значи децата ни ще бъдат ваши наследници? — поиска да се увери тя, с хладен и овладян глас, следвайки някаква нишка на мисълта, много далечна от собствените му бурни чувства.

Той прочисти гърло.

— Да, да, разбира се.