Холи Блек - Яростта на Мулгарат

Уърмрат го стрелна с поглед и хобгоблинът спря по средата на изречението. Закашля се, задави се, после отново започна.

— Добре де, двамата спяха и аз…

Гоблинът започна да лае високо. На Джерард му се стори, че се смее зловещо.

— Така или иначе, аз хванах тия тъпоумници. Те са мои пленници — извика Хогскуил и вдигна сабята. В малките му ръчички тя изглеждаше огромна. Той едва я удържаше.

Уърмрат излая и Хогскуил почти изпусна сабята. Джерард бързо погледна към небето, но Байрон и Саймън не се виждаха. Или се бяха скрили добре някъде наблизо, или ги нямаше. Джерард за милионен път се помоли Саймън да не загуби контрол над грифина.

— Тук всеки прави това, което аз кажа! Доведи ги тук! — заповяда Уърмрат.

С лай и скимтене десетина гоблина заблъскаха Мелъри и Джерард през автомобилното гробище. Двамата трябваше да си отварят очите на четири, за да не стъпят върху някой от назъбените метални късове, които стърчаха от купчините боклуци, заринали земята наоколо. Забавеха ли крачка, гоблините започваха да ги блъскат и мушкат с оръжията си. Дънките на Джерард се покриха с ивици ръжда от колите, в които се отъркваше, за да премине по тесните пътеки между тях. Най-после стигнаха малка площадка, където дузина гоблини се бяха излегнали край голям огън. Навсякъде край огъня бяха разхвърляни оглозгани кости.

Уърмрат изръмжа и кимна към една синя кола.

— Вържете пленниците там.

— Трябва да ги заведа в Двореца на боклуците — възрази Хогскуил.

— Млък! — извика огромният гоблин. — Тук само аз казвам какво трябва и какво не трябва.

Един смърдящ гоблин скочи ухилен до уши и привърза въжето на Джерард и Мелъри към ръждясалата кола. Докато гоблинът увиваше въжето около страничното огледало, Джерард усети вонящия му дъх, забеляза кафеникавите петна по пъпчасалата му кожа и снопчетата косми, които стърчаха от ушите му. Останалите гоблини стояха в кръг наоколо, кискаха се злобно и чакаха.

— Връщайте се на местата си, мързеливи псета! — изръмжа огромният гоблин и се обърна към групата, която беше дошла с него. — Пленниците да не мърдат оттам, където са сега. Отивам да доложа за тях на Мулгарат.

С лай и ръмжене повечето гоблини се върнаха на постовете си, но някои се настаниха край огъня.

Джерард раздвижи ръце. Възелът около китките му не беше стегнат. Можеше да го развърже и да се освободи, но не беше сигурен, че ще могат да се промъкнат край пълчищата гоблини.

Вързани за ръждясалата кола, Джерард и Мелъри наблюдаваха гоблините. Струваше им се, че седят цяла вечност върху студения мръсен пясък. Чудовищата се забавляваха като хващаха някакви дребни гущери и ги хвърляха в огъня. Денят си отиваше, небето почна да потъмнява. Последните лъчи на слънцето хвърляха по земята уморени златни сенки.

— Май ще излезе, че планът ни не е особено умен — обади се тихо Мелъри. — Нито намерихме мама, нито знаем къде е Саймън.

— Вече сме почти до целта си — прошепна Джерард. Бяха близо един до друг и той успя да хване ръката й и да я стисне успокоително.

— Как мислиш, какво ли чакат? — Тя кимна към отвратителните муцуни край огъня.

— Сигурно чакат да се върне големия — отвърна Джерард.

Един от гоблините хвърли в огъня нещо черно, което се виеше като змиорка.

— Никога не изгарят — изръмжа гоблинът. — А ми се ще да ги пррррепека…

— Е, и какво ако ги изпечеш? Пак не можеш да ги ядеш — сви рамене друг.

Тих глас от качулката на суичъра напомни на Джерард, че Малчо е с тях.

— Пазете се, те са ужасни и са много, много опасни!

Джерард погледна към краката си. До маратонката му се виеше едно от гущероподобните същества. Беше черно като катран, с два крака в предната част на дългото тяло, което преминаваше в тънка опашка. В момента гълташе нещо, което явно беше опашка на друго такова същество.

— Джерард, погледни в огъня! — ахна Мелъри. — Какви са тези същества?

Джерард се наклони напред, доколкото му позволяваше въжето. Гущерите, които гоблините бяха намятали в огъня, стояха насред пламъците. Но вместо да горят като факли и да се превръщат във въглени, те седяха спокойно, а огнените езици танцуваха около тях. След малко се размърдаха, а един се плъзна и се мушна сред най-буйните пламъци. Явно огънят не можеше да ги нарани.

Джерард се опита да си спомни дали „Книга за духовете“ на Артър Спайдъруик споменаваше за нещо такова. Като че ли пишеше нещо за гущероподобни същества, но не можеше да се сети какво точно, много неща от книгата вече бяха избледнели в паметта му. Май беше виждал тези дребни създания на някоя от рисунките на Артър в книгата, но не беше сигурен. Не можеше да се съсредоточи — сърцето му беше свито, притесняваше се за майка си и за Саймън, страхуваше се от гоблините.