Холи Блек - Яростта на Мулгарат

Саймън се извърна. По страните му се стичаха сълзи. И тогава се случи нещо необикновено — Саймън, който никога не бе убивал живо същество, Саймън, който винаги изнасяше паяците навън и ги пускаше на свобода, същият този Саймън сега стъпи върху главата на едно от малките дракончета и я размаза под подметката си. Дракончето изписка, кръвта му обагри земята и малки капчици опръскаха петата на Саймън.

— Гледай! — извика той към дракона. — Гледай какво правя с твоите бебета!

Драконът се извърна и Байрон веднага се възползва от това — заби човка във врата на противника си и го разкъса. Драконът потръпна и тялото му се отпусна в ноктите на грифина.

— Саймън, ти успя! — заекна Мелъри.

Байрон кацна недалеч от тях. Перата му бяха изцапани с кръв и той се отърси. После пусна на земята тялото на големия дракон и се зае да гълта малките.

— Нещата не вървят така, както ги планирахме — каза Саймън.

— Така е — съгласи се Джерард, — но все пак сега сме по-близо до двореца. Мама трябва да е някъде там.

— Мислиш ли, че ще се справиш, Саймън? Можеш ли да издържиш? — попита Мелъри, макар че и тя самата не изглеждаше добре. Бузата й беше разсечена, а рамото на якето й беше разкъсано.

Саймън кимна.

— Мога, но не съм сигурен за Байрон.

— Да го оставим тук — предложи Джерард. — Мисля, че е добре и може да се оправи сам. Отровата на дракона май не го е засегнала.

Байрон глътна още един виещ се черен саламандър и впери в децата странните си златисти очи. Саймън предпазливо го погали по перушината.

— Хм… Тия дракони май му харесват повече от всичко, с което съм го хранил.

— Дай да видя какво мога да направя за ръката ти — пристъпи Мелъри. — Струва ми се, че е счупена.

Тя съблече бодито си и с него превърза ръката на Саймън така, че той вече не можеше дори да я мръдне.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита Саймън, потръпвайки от болка.

— Разбира се, че знам. А ти по-добре мълчи! — скастри го тя и стегна още по-здраво възела на бялото трико.

Тримата вървяха към двореца — огромна постройка от цимент, забъркан с чакъл, счупени стъкла и консервни кутии. Изглеждаше така, сякаш сместа просто е била изсипана на купчина. На места напомняше на разлята изстинала лава. Прозорците също бяха странни, като че създателят им беше насъбрал от къщата каквито останки беше намерил и криво-ляво беше направил с тях нещо като рамки и стъкла. Вътре проблясваха светлини. Покривът беше залят с черен катран и покрит със застъпващи се парчета стъкло и ламарини, които приличаха на рибешки люспи.

Когато приближиха, Джерард забеляза, че входните врати към двореца са направени от използвани мръсни дъски от обор, които някога бяха служили за прегради на отделенията на добитъка. Дъното на дълбокия ров, който обикаляше двореца, беше покрито с натрошени стъкла, а от тях стърчаха остри, ръждясали парчета метал. Подвижният мост беше спуснат.

— Не трябва ли гоблините да го охраняват? Защо няма никой? — учуди се Мелъри.

Джерард се огледа. В далечината се виждаха струйки дим, които сигурно бяха от огньовете на гоблините.

— Скоро ще се стъмни — обади се тихо Саймън. — Трябва да побързаме.

Джерард въздъхна.

— Струва ми се, че е прекалено лесно да влезем. Толкова лесно, че ми прилича на капан.

— Капан или не, трябва да продължим — каза Мелъри.

Саймън кимна. Той все още беше много блед. Сигурно го болеше много, но поне червенината по кожата беше почнала да избледнява.

Джерард предпазливо стъпи на моста, спря и напрегна всичките си сетива, за да усети бедата предварително. Погледна и към настръхналите метални и стъклени остриета, които стърчаха от дъното на рова. После пое дъх и се втурна напред. Мелъри и Саймън го последваха.

Озоваха се в голяма зала, построена от отпадъци, забъркани в цимент. Хромирани автомобилни калници обрамчваха сивите колони. От тавана на ръждясали вериги висяха джанти от стари автомобилни гуми, които служеха за полилеи. Пламъците на налепените по тях мръсножълтеникави свещи едва-едва блещукаха. По свещите се стичаше разтопен восък и капеше на изпоцапания под. На едната стена имаше камина. Беше толкова голяма, че в нея можеше да бъде изпечен Джерард.

Цареше мъртва тишина. Стъпките им кънтяха зловещо в сумрачните зали, а уголемените им сенки се мятаха по стените и ги стряскаха. Минаха край миришещи на мухъл дивани с натрупани върху тях разнищени възглавници.

Мелъри сбърчи нос.