Холи Блек - Яростта на Мулгарат

— Имаме ли нещо, което поне малко да прилича на план? — попита тя.

— Не — поклати глава Джерард.

— Не — повтори като ехо Саймън.

— Тихо! — обади се Малчо. — Май ще стане пак горещо! В далечината чувам нещо!

Децата спряха и се ослушаха. Доловиха слаб шум, който звучеше почти като музика.

— Струва ми се, че идва оттук. — Джерард натисна една врата, накована с дузина ламаринени капачки.

В стаята зад нея имаше висока дълга маса от груба, нерендосана дъска, закрепена върху три магарета за рязане на дърва. Почти по цялата й дължина бяха поставени дебели лоени свещи, които миришеха на опърлена коса. Върху дъската бяха наредени подноси с храна — дълги мазни плата с печени жаби, наполовина изгризани ябълки, опашки и глави от големи риби. Около останките лакомо бръмчаха мухи. Някъде от помещението се чуха писукащи звуци.

— Какво е това? — Саймън се промуши покрай голям стол и замръзна, вторачен в нещо, което Джерард и Мелъри не можеха да видят.

Те се скупчиха зад гърба му.

На пода до един отворен прозорец беше поставен голям съд с мед. В лепкавия капан на меда се мятаха рояк крилати елфчета и бавно потъваха в него като в подвижни пясъци. Писъците им бяха писукащите звуци, които децата чуха преди малко.

Саймън протегна ръка, за да освободи елфчетата, но тежкият мед полепваше по крилцата им и ги разкъсваше. Едно по едно Саймън вадеше елфчетата от смъртоносния капан и ги поставяше на масата — малки лепкави купчинки, скимтящи от болка. Едно от тях беше напълно неподвижно и лежеше като кукла, без да помръдне.

Джерард отмести поглед и се загледа през прозореца.

— Дали там, вътре, има още? — прошепна едва-едва Мелъри.

— Според мене има — отвърна Саймън. — На дъното.

— Трябва да вървим — намеси се Джерард и тръгна към вратата. От мисълта за малките удавени елфчета му ставаше лошо.

— Дворецът е подозрително тих — отбеляза Мелъри, която вървеше след него.

— Мулгарат не може да е тук през цялото време. Може пък да имаме късмет. Може просто да намерим мама и да си тръгнем.

Мелъри кимна, но не изглеждаше убедена. На една от стените висеше карта. Приличаше на старата карта на Артър Спайдъруик, но имената бяха други. На мястото на автомобилното гробище беше изписано ДВОРЕЦ НА МУЛГАРАТ, а от край до край на картата се мъдреше надпис ВЛАДЕНИЯ НА МУЛГАРАТ.

— Вижте!

Саймън спря. Стояха пред голяма зала. В центъра й имаше трон, а около него бяха застлани килими с различни шарки, изтъркани и проядени от молците. Самият трон беше скрепен от заварени едно за друго парчета метал, неравни и назъбени.

В края на залата се виеше спираловидна стълба. Стъпалата й бяха от дъски. Не бяха свързани помежду си, всяка дъска висеше на две дълги ръждясали вериги, спускащи се от тавана, който се губеше някъде високо горе в тъмното. Странната стълба приличаше на паяжина, която се полюшваше от най-слабото течение. Изглеждаше невъзможно да се качат по нея.

Мелъри се хвана за първата дъска и се изтегли върху нея. Дъската се залюля бясно напред-назад. Мелъри опита да се изкачи на следващото стъпало, но ръцете и краката й бяха прекалено къси, за да го стигне.

— Стъпалата са много далече едно от друго — възкликна тя.

— Точно като за великан — отбеляза Саймън.

Мелъри се залюля, засили се и най-после успя да улови второто стъпало, хвърли се по гърди върху него, но след това едва се изтегли.

— Саймън не може да се качи по тези стълби — каза тя.

— Ще мога… — възрази Саймън. — Вече съм добре.

Той пристъпи към стълбата и с мъка се покатери на първото стъпало.

Мелъри поклати глава.

— Ще паднеш!

— Смело напред, ще бъда с теб! — извика окуражаващо Малчо от качулката.

Джерард зяпна от учудване, когато видя как едно по едно стъпалата се люшваха към брат му, спираха да се люлеят и докато той се качи, стояха неподвижно. Само с една ръка и с помощта на Мелъри Саймън се изкачи по стълбата.

— Ти си наред, давай напред! — обади се пак Малчо.

— Добре, добре.

Джерард започна да се катери по стъпалата. Страхуваше се, макар да знаеше, че домашният дух му помага. Раната на ръката му гореше и той с мъка успяваше да се задържи за веригите, а погледнеше ли тъмната пропаст под краката си, усещаше виене на свят и му прилошаваше.

Когато най-после се изкачи, тримата тръгнаха и се озоваха пред три врати, боядисани в цветове, които не си подхождаха.

— Да опитаме със средната — предложи Саймън.

— Вдигаме доста шум, а не се появява никой — учуди се Мелъри. — Това е капан. Страх ме е!