Холи Блек - Яростта на Мулгарат

Малчо въздъхна.

— Не съм напускал къщата с години, но ще плюя на страха веднъж завинаги! — рече той, приближи до ръба на стола и позволи на Джерард да го вземе и да го сложи в качулката си.

Те тръгнаха преди Саймън и Мелъри да успеят да ги разубедят. Джерард прекоси шосето и започна да се изкачва по хълма към горичката на елфите. Беше късен следобед. Синият цвят на небето започна да потъмнява и Джерард забърза.

Страхуваше се, че няма никакво време.

Гората беше същата, каквато я помнеше Джерард. И полянката беше същата — в средата с дърво, обкръжено с пръстен от отровни гъби. Но този път, когато Джерард застана там, не се случи нищо. Нито клоните се извиха, за да го обгърнат като в капан, нито корени обвързаха краката му, нито се появиха елфи, за да спорят с него.

— Хей! — извика Джерард и се ослуша, но единственият отговор бяха далечни трели на неизвестна птица.

Джерард закрачи напред-назад по полянката.

— Хей! Има ли някой тук? Нямам никакво време за бавене.

Отново нищо. Времето минаваше. Като гледаше пръстена с гъбите, на Джерард му се прииска да ги запрати всичките по елфите, но не смееше, защото елфите държаха в плен чичо Артър. Тъкмо дигна крак да срита една гъба, чу тих глас от дърветата, обграждащи полянката.

— Какво правиш тук, безразсъдно дете?

Беше елфата със зелените очи. В сравнение с предишния път сега в косите й бяха заплетени повече червени и кафяви листа, а дрехата й беше с цвят на тъмен кехлибар и злато, като лято, което отстъпва мястото си на есента. Гласът й беше по-скоро тъжен, отколкото гневен.

— Моля те! — заговори Джерард. — Мулгарат е заловил мама. Трябва да я спася. А ти трябва да ми позволиш да говоря с Артър Спайдъруик.

— Защо трябва да ме интересува какво става с вас, смъртните? — сви рамене елфата. — Знаеш ли колко много от моя народ бяха погубени? А колко джуджета, стари като камъните под краката ни, вече не са между живите?

— Видях смъртта им — тихо каза Джерард. — С Мелъри и Саймън бяхме там и видяхме всичко. Моля те, помогни ни. Трябва да намерим мама! Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Ще остана тук, ако искаш.

Елфата поклати глава.

— Вече не притежавате единственото нещо, което има стойност за нас.

Джерард се ужаси. Трябваше да се срещне с Артър, но нямаше какво да предложи в замяна на тази среща.

— И предишния път „Книга за духовете“ не беше у нас. Не бихме могли да ви я дадем тогава, но може би ще я намерим сега.

Зеленооката елфа му обърна гръб и си тръгна.

— Твоите истории вече не ме интересуват.

— Чакай! Мога да го докажа. — Джерард посегна към качулката си, извади оттам Малчо и го сложи в тревата. — Казах ви, че нашият домашен дух взе книгата. Ето го, това е Малчо.

Дребното домашно духче свали шапката си и се поклони до земята. Джерард забеляза, че трепери.

— Ваше Величество! — каза Малчо. — Зная как ви изглежда това, но аз взех книгата на своя глава.

— Имаш добри маниери — каза замислено елфата.

Малчо се покатери по крака на Джерард и отново се плъзна в своето скривалище. Джерард нетърпеливо пристъпи от крак на крак. Мълчанието на елфата го ядоса, но той си наложи да го изтърпи. Това бе последният му шанс да я убеди да им помогне.

— Нашето време отмина — заговори най-после елфата. — Дойде моментът, от който се страхувахме. Мулгарат е събрал голяма армия и използва Книгата, за да направи пълчищата си още по-силни и непобедими.

Джерард кимна, макар че не разбираше как чрез книгата на чичо му Мулгарат може да направи армията си по-опасна.

— Обещай ми, дете! Обещай, че ако книгата на Артър Спайдъруик отново попадне във вас, ще ни я дадете, за да я унищожим.

Джерард отново кимна. Беше готов да обещае всичко, за да види Артър.

— Обещавам. Аз ще ви я донеса…

— Не — каза елфата. — Когато настъпи това време, ние ще дойдем при теб.

Тя посочи нагоре и каза нещо на непознат език. От най-високия клон на стар дъб се откъсна самотно листо и започна да пада надолу. Носеше се бавно, сякаш падаше не през въздух, а през вода.

— Срещата ти с Артър Спайдъруик ще продължи толкова, колкото е нужно на това листо да достигне земята.

Джерард погледна листото. Колкото и бавно да падаше, на него му се стори страшно бързо.

— А ако това време не е достатъчно?

Усмивката на елфата беше ледена.

— Времето е нещо, което никой от нас не може да има в повече, отколкото му се полага, Джерард Грейс!