Холи Блек - Яростта на Мулгарат

Внезапно се чу остър звук, който го сепна и го върна в настоящето. Приличаше на съскане на кипящ чайник. Бяха стигнали до портите на имението Спайдъруик. Джерард се вцепени. По цялата ливада се търкаляха разкъсани дрехи и хартии, перушина от възглавници, изпочупени части от мебели.

— Какво значи това? — попита Мелъри с пресъхнало от страх гърло.

Джерард не можа да отвърне, защото отчаян писък го накара да вдигне поглед към покрива на къщата. Там грифинът на Саймън преследваше един чудат дребосък. Дребосъкът пищеше, грифинът фучеше, а от време на време някоя от керемидите политаше с трясък към земята. Във въздуха бавно се носеха малки перушинки.

— Байрон! — викна Саймън, но грифинът или не го чу, или се престори, че не го чува. Саймън се обърна отчаяно към Джерард. — Защо се е качил горе? Не трябва да е там! Крилото му още не е оздравяло!

— А кого гони? — Мелъри присви очи, за да види по-добре.

— Мисля, че е погнал някакъв гоблин — отвърна Джерард с пресъхнало гърло. Отново го връхлетя ужас от спомена за стотиците гоблини с нокти и зъби, почервенели от кръвта на джуджетата.

— Мама! — изпищя Мелъри и се втурна към къщата.

Джерард и Саймън хукнаха след нея. Когато наближиха, видяха, че прозорците на старата къща зеят. Земята наоколо беше засипана с изпочупени стъкла, а входната врата висеше на една панта, вятърът я люлееше и тя скърцаше пронизително.

Децата се втурнаха в антрето, като се препъваха в разпилените по пода ключове и разкъсани палта. От чешмата в кухнята шуртеше силна струя вода, преливаше от умивалника, пълен с изпочупени чинии, и се лееше по пода, където се размразяваха размазани купчини влажна, омекнала храна от фризера. Вратите на кухненския шкаф зееха отворени, а печката беше посипана с брашно, хоросан и кускус.

Масата в трапезарията стоеше на мястото си, но столовете се търкаляха по пода със съдрана тапицерия. Платното на една от картините на Артър Спайдъруик беше изтръгнато от изпочупената и разкривена рамка, която по чудо продължаваше да виси на стената.

Положението в хола беше още по-лошо — телевизорът беше потрошен, от счупения монитор стърчеше дръжката на метлата. Тапицерията на дивана и фотьойлите беше разкъсана, пълнежът се въргаляше по пода като парцали мръсен сняг. Сред хаоса, върху останките на тапицирана с брокат табуретка седеше домашният дух Малчо. Беше без шапка и изглеждаше много нещастен. На рамото му имаше дълбока рана. Черните му очи бяха пълни със сълзи.

— Виновен съм аз. Не можах да ги спра. Виновен съм аз, от срам ще умра! — По бузата на домашния дух се търкулна сълза и той я изтри ядосано.

— Къде е мама? — попита Джерард. Усети, че целият трепери. — Къде я отведоха?

— В посока някаква незнайна. Гоблините я пазят в тайна! — изхълца Малчо.

— Не може да са я отвлекли! Не може да се направили това. Мамо! — Гласът на Джерард се превърна в писък. Той се втурна нагоре по стълбите — Мамо!

— Трябва да направим нещо — разплака се Мелъри.

— Ние я видяхме — тихо каза Джерард и седна на изтърбушения диван. Виеше му се свят, беше му ту студено, ту горещо. — Видяхме я в кариерата. Човекът, когото гоблините бяха вързали. Мулгарат е пленил мама, а ние дори не забелязахме. Трябваше да послушаме… Аз трябваше да послушам Малчо и никога да не отварям глупавата книга на чичо Артър.

Домашният дух бурно замаха глава.

— Ти не си виновен. Виновният съм аз. Аз съм отговорен за всеки един от вас.

— Не е вярно. Ти ме предупреди. Ако бях унищожил книгата, както ти ми каза, всички тези страхотии нямаше да се случат… — Джерард стовари юмрук върху коляното си.

Малчо отново избърса очи с опакото на дланта си.

— Стига сте циврили! Вайкането няма да ни помогне — кипна Мелъри и подаде на домашния дух шапката му, която вдигна изпод един счупен стол. — Не се ли сещаш къде може да са отвели мама?

Малчо поклати глава.

— Може и на север, може и на юг, може да е близо или далеч оттук. Може би насам, а може и натам, накъде да търсим, аз уви не знам!

Той отново ревна. В това време над главите им отново се чу свирене, после лудо топуркане и трясък. Саймън погледна нагоре.

— На покрива все още има един гоблин. Той сигурно знае къде приятелчетата му са отвели мама.

Джерард скочи.

— Прав си. Трябва да спрем Байрон, преди да го е изял!

— Да не губим време! — Саймън се втурна към стълбите.

Децата се изкачиха на един дъх до втория етаж, после изтичаха по коридора, който водеше към стълбите за тавана. Вратите на спалните зееха отворени. По пода на коридора се търкаляха разкъсани дрехи, перушина от възглавници, разкъсано спално бельо. Пред стаята на Джерард и Саймън бяха нахвърляни смачкани празни клетки. Саймън замръзна.