Холи Блек - Яростта на Мулгарат

— Чакай, чакай! — възкликна Джерард. — Водата в къщи изобщо не може да се пие. Направо пари!

— Много лош знак! — въздъхна тежко Артър. — Драконите са бързи като светкавици, но могат да бъдат убити като всички останали същества. Трудността идва от отровата им. Колкото по-голям става драконът, толкова по-силна става отровата му. Много малко същества са достатъчно смели, за да тръгнат да преследват дракон, така както мангустата напада кобра.

Джерард погледна листото — то беше почти на Земята. Артър проследи погледа му.

— Времето, което ми бе дадено, за да говоря с теб, почти изтича. Ще предадеш ли нещо на Лусинда от мен?

— Разбира се — кимна Джерард. — Непременно!

— Предай й, че… — но каквото и да казваше Артър, Джерард не го чу. Думите му се загубиха сред листата, които закръжиха край него и го скриха от погледа му. Вихрушката се издигна нагоре и на нейно място не остана нищо. Джерард се огледа за елфата, но тя също бе изчезнала.

Когато излезе от горичката, Джерард видя Байрон да рови нетърпеливо с крака пръстта. Саймън седеше на гърба му и го галеше, за да го успокои. Зад Саймън Мелъри държеше изправена сабята на джуджетата. Острието й блестеше ослепително на светлината на слънчевите лъчи. Хогскуил беше седнал почти на врата на Байрон и изглеждаше ужасно нещастен.

— Какво правите тук? — ядоса се Джерард. — Нали казахте, че ми вярвате…

— Точно така, вярваме ти — увери го Мелъри. — Затова те чакаме тук. Иначе щяхме да влезем в гората, за да те търсим.

— Докато те чакахме, съставихме план. — Саймън показа едно въже с примка.

— Е, сега е твой ред да ни се довериш. Да тръгваме — подкани ги Мелъри.

Докато прекосяваха шосето, Джерард се стараеше да избягва резките движения, за да не развърже въжето, което пристягаше ръцете му. Нарочно не бяха затегнали възлите. Пред него вървеше Мелъри, вързана по същия начин.

Джерард се опитваше да не поглежда нагоре към Байрон. Грифинът летеше високо в небето, а Саймън се беше настанил на гърба му. Оттук изглеждаха много дребни. Ако събитията излезеха от контрол, единствената възможност да избягат, щеше да е полет с грифина.

Хогскуил мушна Джерард с острието на сабята от оръжейницата на джуджетата.

— Размърдайте се, негодници! По-бързо!

Джерард залитна и за малко не падна.

— Ти луд ли си? Още не сме стигнали, не е нужно да се правиш на лош. Престани! Боли ме, сабята е остра.

— Прав си! — изкикоти се Хогскуил и отново го мушна. — Ах, ти, мое лошо кюфтенце!

— Остави Джерард на мира или аз ще ти покажа какво може да се направи с тая сабя! — изсъска Мелъри, но внезапно млъкна.

От тая страна на шосето листата бяха изпадали почти изцяло, дърветата бяха почернели, изглеждаха мъртви. Малкото останали листа висяха от клоните им като прилепи. Тези дървета изглеждаха по-малко истински от железните дървета на джуджетата. Току зад тях Джерард видя автомобилното гробище.

Ръждясалата врата беше отворена, занемареният път беше обрасъл с изсъхнали плевели и трънаци. В началото му под странен ъгъл в земята беше забит знак „Влизането забранено!“. Стари коли, гуми, метални и пластмасови части, въобще всякакви боклуци, бяха струпани как да е на високи разхвърляни купчини. Зад тях Джерард ясно виждаше двореца. Парчетата стъкло и ламарина, които покриваха кулите блестяха ослепително на ярката слънчева светлина.

Джерард забеляза няколко гоблина да надничат от ръждясалото купе на една кола. Двама задушиха въздуха, третият заръмжа. След това започнаха да се измъкват от колата. Надигнаха жабоподобните си глави и оголиха отвратителните си зъби от стъкло. Бяха въоръжени с оръжия от джуджетата — остри пики и криви саби.

— Кажи им нещо — прошепна Джерард на Хогскуил.

— Аз залових тези човеци — извика Хогскуил към гоблините. — Съвсем сам. Без ваша помощ, помияри нещастни!

Един огромен гоблин пристъпи още по-близо към тях. Зъбите му бяха от парчета стъклени бутилки и блестяха на слънцето — кафяви, зелени и прозрачни. Гоблинът беше облечен в дрипаво палто с потъмнели метални копчета, на главата му се мъдреше оръфана триъгълна шапка. Шапката привлече вниманието на Джерард, защото беше наплескана с нещо особено, червеникавокафяво. Край нея кръжаха рояк мухи.

— Я повтори. Казваш, ти си хванал тези двамата, така ли?

— Без никакви усилия, о, Големи Уърмрат! — започна да се хвали Хогскуил. — Щом ме видя, момичето размаха ей тая сабя, остра е, нали… Ама аз бях много по-бърз от тях. Аз…