Петър Бобев: Калиакра

Първа пак се реши Калиопа. Тя грабна самострела на падналия пред нея боец и го насочи срещу враговете.

Видяла това, Калина се обърна към останалите:

— Момите да заемат празните места по бойниците! Припаси да носят децата и старците!

Пред ужаса, който ги очакваше, ако турците влязат в града, всички се спуснаха да изпълнят повелята й. Момите намъкнаха ризници върху моминските сукмани, наложиха шлемове над пъстровезани забрадки, опънаха лъкове и самострели с тънките си пръсти.

Нападателите отдолу ги видяха. А за тях това — да бият моми и девойки като мъже беше чудо, невиждано и нечувано, неразбираемо. Магия — шейтанско дело. Аллах е наредил да се бият мъжете, жените да раждат в харемите. Само шейтан опитваше да измени реда на аллаха. Стреснати от видяното, те отново отстъпиха в суеверен ужас. И дълго още онбашии и субашии трябваше да ги увещават, че и тия бяха моми като всички други по света, а не джинове и вещици — да ги увещават и да им ги обещават, ако влязат в калето.

Тогава напреде излезе сам Евнух бей. Той разигра черния си ат, покрит със златошита наметка и се провикна. Бабешкият му глас тоя път не възбуди насмешка, а — ужас.

— Слушайте, кафири! Великият падишах, меч на пророка, покорител на неверниците, владетел на половината свят, предупреждава размирниците от Килгра кале. Милостиво е сърцето му — милостиво условие им поставя чрез устата на своя слуга Али бей бин Абдуллах. Ако искат да спасят живота си, тозчас да отворят портата…

Отвърна му Калина:

— Много се перчиш, Евнух бей! Ти най-добре знаеш каква твърдиня е Калиакра. Мнозина са си чупили зъбите в нея, ще ги счупиш и ти!

Той мълча дълго, преди да отвърне:

— Свършиха ли се мъжете в Килгра, та стана нужда и момите да се бият, и момите да разпореждат?

Калина даде знак. Облак стрели полетя към него в той уплашен обърна коня назад.

Само след минута най-мощната му балиста изхвърли през стената един подпухнал труп. На врата му беше прикачен пергамент с надпис: „Не се ли предадете с добро, ще засипя калето с леш. Ще пламне и при вас морът.“

Калина усети ледена спазма в гърлото си. Тя заповяда веднага да изхвърлят с куки в морето заразения труп. После се изкачи на кулата и оттам пусна към турския стан стрела с намотано около нея писмо. В него пишеше: „Народът да се запази. Кажи какво искаш насреща, та да пуснеш народа жив и читав, а ние да ти отстъпим калето без бой?“

Али бей отново излезе напред, ала сега на хвърлей стрела от стената.

— Ето какво — рече той. — Първо: Хасан бея — жив! Второ: четиридесет девойки от тия, що са на дуварите. С тебе начело.

Калина стисна зъби. Не можеше да реши сама това. Трябваше да пита народа, да пита и тия, които засягаше.

Евнух бей добави:

— Не ми ли отвърнеш до пладне, ще затрупам калето с леш. Да знаеш!

Калина го знаеше. Млада беше, ала и тя беше чувала. Неведнъж бяха падали крепости и твърдини така — от хвърлени трупове през стените, от пуснати трупове в кладенци и водопроводи. Кога е за зло и за смърт — нямаше да се спре пред нищо това дяволско изчадие.

Тя слезе сред тълпата.

— А сега, Калино? — запита някой.

Девойката вирна глава.

— Първом княза да спасим, защото него търси кръвникът! В цяло Българско няма вече друг: ни цар, ни княз. Само той…

И влезе у Звезденини. Той беше все още в несвяст. Домакинята я стрелна с поглед, досетила се, че става нещо нередно.

Без да я мерне дори, Калина заповяда на събраните войскари:

— Отнесете го на генуезката каторга! Туй е княз Асен — тъй ще им речете! По княжески да го гледат!

Звездена се изправи насреща й:

— А аз каква съм, кръчмарко? Мен защо не попита?

— Ти ли? — отвърна й през рамо Калина. — При нас, на стената, ще дойдеш! Няма все на завет да се криеш!

И си тръгна да превари, да не чуе острия й ответ.

Ала болярката я настигна.

— Герой е князът! — сопна се тя. — И нямаш право от славата му да го лишаваш. Обрекъл се е на народа си той.

Калина хапеше устни, премисляше. Какво ли щеше да каже князът, когато се събуди на чуждата палуба, сам, сред чужди. Обичаше ли го истински Калина? И ако го обичаше, тъй ли трябваше да го нарани?

Тя реши изведнъж в порив на ново чувство. Още веднъж щеше да му покаже, че не я е познавал, ще му докаже колко го е обичала.

Тя отсече рязко:

— И ти с него ще идеш! Да бъдеш при него… Тогава… В мъката…

— Не искам! — извика Звездена. — С народа си съм живяла, с народа си ще загина. Няма да се деля от него, нямаш право да ме покриваш със срам!