Петър Бобев - Калиакра

— Братя християни! — изрече той с глух глас. — Аз дойдох тук не за да се връщам победен. Аз нямам време за нов поход. Половин век съм чакал тоя ден. Дойдох в родината си, за да победя… Или да умра… Сбогом…

И с голия меч се хвърли в тъмнината напред срещу заплашително стаения победител.

Увлечени от магията на саможертвата му, след него се спуснаха княз Асен и Семир, последвани от Смил и малобройните остатъци на българската дружина.

Врагът ги посрещна с облак от стрели, с гора от копия, с блясъци на ятагани. Въздухът ехтеше от звъна на желязо в желязо. Конете цвилеха, по-право ръмжаха и те като разярените си ездачи. Викове и проклятия. И предсмъртни стонове. И отчаяни призиви към Христа и аллаха.

Само гласът на царя държеше вкупом ратниците му:

— Българи! Мъстете! Да ви запомнят вразите! Да ви поменават с трепет!

Внезапно той изохка и се захлупи върху седлото.

Семир се пресегна, прехвърли го пред себе си върху своя кон и обърна надире.

— След мен! Царят е ранен!

Както бе връхлетяла, тъй ненадейно се откопчи от схватката малката българска дружина.

Турците не намериха толкова смелост, че да я преследват в тъмнината.

Българите скоро догониха отстъпващата колона, която беше изоставила лагера с бойните каруци, с обоза, с продоволствията си.

От черното катранено небе отново рукна дъждът. Студен, пронизващ ноемврийски дъжд. Земята под раздраните чизми отново зажвака като черно тесто, което лепнеше, спъваше нозете, поваляше в калта смазаните от боя, трескави от раните си бойци, бележеше пътя на отстъплението с два зловещи синора от трупове.

Ян Хунияд и лекарят му се отклониха от мълчаливата колона. При светлината на един забулен фенер те се приведоха над проснатия на земята старец.

— Седем рани! — пошушна воеводата. Яка българска душа!

Фружин чу думите му и прошепна:

— И цар Шишман, баща ми, загинал от седем рани. И седем извора избликнали…

Хирургът започна да го превързва. А с очи даде на другите да разберат, че вече няма никаква надежда.

Прострян върху ожънатото стърнище, цар Фружин отвори очи.

— Евтимий… Не забравяйте словата на патриарха… Тъй рекъл той на потисника… „Защо унижи достойнството ми?“ Прилично беше първом да пожертвуваш йерея… Пастирът да върви пред овцете, бащата — пред децата…

Всички го гледаха смутени — бълнуваше ли нещастникът?

Не. Не бълнуваше. Тялото му умираше, ала духът му още живееше.

— Аз си отивам, чада мои промълви той.

Семир зари лице върху гърдите му:

— Не ни оставяй, царю! Закъде сме без теб?

Умиращият опита да поеме въздух, задъха се и отново проговори:

— За България мислете… Пример на народа да дадем… Пример — как се мре за Отечеството…

Той се задави от избликналата в гърлото му кръв. Последните му думи се сляха с предсмъртната въздишка:

— За пример…

След като погребаха покойния цар далеч от друма, та да не го открият нечестивците и да не се гаврят и с неговата глава, княз Асен и кръстоносците се разделиха. Уговориха се Асен да прескочи до Калиакра и да измъкне оттам българите, да ги поведе след отстъпващата армия на Хунияд. „Тежко е в чужбина — бе казал Семир. — Ала тук, в родното огнище, ще стане още по-тежко.“

Князът и оредялата му дружина достигнаха крепостта още по тъмно, измокрени до кости, уморени и гладни. И добре, че у войника винаги се намират сили в запас, та издържаха дотук. Дълго викаха те пред главната порта, докато малобройните й бранители начело с Бальо Купеца се престрашат да спуснат моста.

Още нескочил от коня, княз Асен заповяда да ударят камбаната. И когато разбудените сънливи и уплашени жители изпълниха стъгдата, той им каза само тия думи:

— Бог отвърна очи от нас. Дари победата на агарянците. Цар Фружин е мъртъв. Загина геройски крал Владислав. Янкул войвода отстъпва към Влашко. Тук ще се върне пак Евнух бей. Остава ни само да бягаме с Янкул.

Тълпата се люшна. Надигна се плач, стонове.

Княз Асен вдигна ръка за тишина, опита се да надвика хорската гълчава:

— Не можах да ви поведа към победа. Ще ви водя в изгнание. След час ще ударя камбаната. Вземете каквото можете да носите. И ще поемем…

Ала Евнух бей го превари. Не бе забравил той калиакренското имане. Поискал бе от султана и Мурад му бе дал цял алай, хиляда румелийски спахии с трима субаши начело да завземе калето. Бързо да го заеме, та да не пропусне някого, що би могъл след разпит да му каже къде да дири съкровището. Досещаше се проклетникът, че е нейде из пещерите на Килгра бурун. Ала като сюнгер беше прояден Килгра Бурун от магури и понори. Къде първен да дири?