Петър Бобев - Калиакра

Стражите чуха през дъжда тропота на конските копита, надуха роговете, вдигнаха набързо моста, който бяха спуснали вече, та да се източи от града народът.

Княз Асен се изкачи с три скока на Привратната кула. Заслуша се във вражата врява. Уверени бяха в себе си османците — победители бяха, не се криеха. Викаха, заканваха се, псуваха.

Някакъв турчин се изправи пред портата.

— Слушайте, гяури! — провикна се той. — Отваряйте портата!

Асен отвърна отгоре:

— Порта не се открива нощем.

Пратеникът се сопна:

— Отваряй, да не ни кваси повече дъждът!

Князът не отговори. Даде знак и на другите да мълчат. После събра тия, що смяташе за по-сърцати, и им рече:

— Закъсняхме. Само туй ни остава вече — да се бием!

Той разпредели хората си по десетки, постави начело изпитани челници, раздаде всичкото оръжие, определи на всяка десетка място на зида, нагласи метателните машини, заповяда да накладат огньове под казаните за смолата и водата.

А турчинът пред крепостта продължаваше да си дере гърлото:

— Чуйте що дума Али бей! Ако не отворите, до крак ще ви изколи! Камък връз камък няма да остави!

Войскарите на Асен, пирати редом с доскорошни мирни технитари, насочиха оръжията си в тъмнината по посока на гласа. И повече не го чуха.

Най-сетне се зазори. Черното небе бавно посивя и по него се откроиха рошавите очертания на прелитащите дъждоносни облаци. Черно и настръхнало се разбуди морето, по което напречните ветрени вълни блестяха като люспи върху драконова броня.

А на север, отвъд третата стена, уплашените бранители видяха струпаната турска паплач. През нощта се бяха домъкнали и няколко бюлюка пеши яничари и азаби. По целия провлак, по целия бряг, додето вижда окото, бяха разпънати шатри и чадъри, а пред тях — забити зелени санджаци и копия с конски опашки. Наметнати с чулове коне цвилеха на коневръзите. Димяха огньове, на които се печаха на шишове цели овни. Победителите се разправяха със стоката на вироглавата рая. Откъм твърдинята не бяха турили ни ограда, ни един пост дори. Знаеше проклетникът, че са малко бранниците й. Знаеше, че рано или късно ще падне тя, ала не стоеше и със скръстени ръце. Към крепостта пъплеха няколко балисти и подвижни дървени кули с тесни мазгали за стрелците, приближаваха преносими мостове, тласкани от скритите под желязообкованите сенници азаби. Наместяха се срещу желязната порта тежките тарани. Евнух бей се гласеше да завземе с един пристъп калето. През полето като на учения препускаха малки конни чети, а отделни ездачи се втурваха самохвално към крепостта, размахали заканително ятагани.

Князът направи последен преглед на бойци и оръжие, на вода и припаси. Можеха да издържат дълга обсада. Имаше твърдиня яка, непревзимаема; имаше жито, бакла и пастърма; имаше стрели и дърва за казаните. Само водата не стигаше. Цял свят знаеше — туй беше слабото място на Калиакра.

Асен отново събра гражданите с камбаната.

— Братя! Обсади ни Али бей. А щом ще се бием, да се бием юнашки! Ако ще паднем, да паднем като юнаци. Преди да склопи очи, цар Фружин завет ни остави — незабравими думи…

Очите му се просълзиха. Без да се срамува, той ги отри с опакото на ръката си и добави през сълзи:

— Пример да дадем на потомството — как се мре за свобода! Да пее за нас песни народът, да не унива, да ни подражава. Тъй рече цар Фружин — щастие е да умреш тъй, както си мечтал.

Мъже и жени, пребледнели, с прехапани устни, го гледаха с трескави очи, изпълнени с уплаха. Жените хълцаха, мъжете стискаха челюсти да не ревнат преди тях. А отстрани, пред Иолпановия дворец, без да се забележат една друга, стояха редом Звездена и Калина. Звездена с вирната глава, с широко отворени възторжени очи. „Като мъченица — неволно си помисли князът — кога отива на кладата“. А Калина — със свити вежди, с впит в земята взор, несвалила още мъжкото си рухо, опряла длани върху ръкохватката на меча, като рис, преди да се реши на скок.

Внезапно иззад тълпата долетя глух вик, повече зверско изръмжаване, отколкото човешка реч. Всички се обърнаха неволно. И видяха пак Прокажения. Потръпнаха. Към истинския страх се притури нов — суеверният. Наистина вещер ли беше? Вампир ли беше? Нали, божем, беше умрял, нали князът го бе проснал на земята, кога го издал? Как бе оживял пак, как се бе промъкнал в градището, след като Али бей зазида всички дупки?

— Хубаво хортуваш, Асене! — рече Прокажения. То лесно се дава пример, ако оцелее народът. Ама що ще сториш, ако не остане народ — кому тогава пример да даваш?