Петър Бобев - Калиакра

Тълпата зашумя — едни в подкрепа на неговите думи, други по-малобройни, възмутени от тях.

А той отново извиси глас:

— Помнете! Най-важен е народът! Народът да се запази!

Обърна се и се отдалечи към Стражевата кула.

Князът се замисли. Дали пък нямаше истина в туй, което чу сега? Най-важното беше народът. И Фружин тъй казваше.

Евнух бей нямаше да пощади никого в Калиакра. Но долу, в морето, бяха генуезците, все християни. Нямаше ли те да склонят да извозят изгнаниците?

И той проводи Радула за преговор. Влаха се провря обратно през разбития проход под Стражевата кула и от Аязмото с лодка отплава към закотвените галери.

Ала преди той да се върне и да донесе ответа им, Евнух бей нападна. Запищяха зурните, задумкаха тарамбуките, завиха дервишите. Балистите размахаха дървените си рамена и каменните гюлета заудряха скарите с опънатите кожи, които вардеха зидовете. Запалителните стрели зачаткаха по обшитите с кожи чардаци по кулите. Спешените спахии и яничарите помъкнаха стълбите към стената. Подвижните кули запълзяха напред, обсипвайки защитниците с облаци стрели. Под прикритието на железните си покриви тараните се устремиха към вратата.

Българите заеха местата си. Техните метателни машини обсипаха врага с каменните си ядра и със залпове от копия, омотани с горящи кълчища. Полетяха рояци запалителни стрели. Отгоре, от високо, защитниците имаха превес. Точните им попадения събориха някои вражески балисти, които се катурнаха, обхванати от пламъци. Отстъпиха назад със запалени навеси тараните. Лумнали като факли яничари хукнаха назад към лагера си.

Пристъпът беше отбит. Ала за беда сред първите ранени падна и водачът на въстаниците, улучен със стрела, която още стърчеше във врата му под нашийника на шлема. Князът бързо отпадаше, кръвта шуртеше на алени тласъци от раната.

Звездена се наведе над него. Беше все тъй бледа, само устните й сега бяха посивели от тревогата. Тя измъкна стрелата. Напъха в пулсиращата рана снопче прахан, посипа я с прах от гъба пърхутка, заля я с извара от билки, както я бе учила покойната й майка. Превърза раната и нареди да го отнесат в дома й. И там, коленичила до леглото, почна да кваси с мокра кърпа устните и челото му. Бялата превръзка почервеня. Кръвта потъмня. Но скоро спря да блика. Раненият задиша по-равно. Престана да стене…

Калина видя всичко. Дори така, в мъката, завидя на болярката. За всичко — най-вече за това, че знаеше правото си тя да се грижи за него.

Гневна бръчка сви устните й. Девойката се обърна рязко и изтича към кулата. Загубили предводителя си, бойците се бяха поразколебали, криеха се зад зъберите, не срещаха тъй самоотвержено врага. И турците, усетили това с безпогрешния си войнски усет, налитаха отново с рев и крясъци.

Тогава Калина се провикна с такава ярост, че надвика врявата на боя:

— Юнаци, князът е ранен. Слушайте сега мен! Оставете читаците да стигнат зида! Чак тогава излейте казаните!

Защитниците се отдръпнаха зад зъбери и бойници. Нападателите, добили дързост от това затишие, преметнаха над рова стълби и мостове, подхвърлиха въжета с куки да ги закрепят по стените. Почнаха да се катерят като мравки нагоре.

И тогава изведнъж, по знак на Калина, върху им се плиснаха казаните с вряло масло и варно мляко. Обгорени, ослепели, първите редици се люшнаха назад. Привързаните с вериги каменни блокове връхлетяха върху стълбите и мостовете, натрошиха ги на трески, после се върнаха нагоре, изтеглени от навиваните скрипци, готови за нов удар.

Ала катапултите на врага и стрелците му не спираха да обсипват укрепленията със стрелите си. Обсадените и без това малобройни, редееха неусетно.

Видяла това, Калина се провикна назад, към къщите:

— Момите! Да излязат и момите! И невестите! Да отменят мъжете! Да греят казаните! Да носят стрели и ядра за войскарите.

Първа изтича до нея Калиопа, щерката на Бальо Купеца, и пътем наложи върху главата си шлема на убит боец. Донесе наръч стрели за самострелите. Последваха я и други. Заловиха се да помагат навред, където имаше нужда, да носят припаси, да превързват ранените.

Чак тогава се върна от генуезките кораби Радул Влаха. Не можели галерите им да отведат всички. Препълнени били. А и друга заповед имали. Не бивало да се месят в сарацинските работи. Ала виж, ако речел да иде при тях княз Асен — можело. С него щели да преговарят.

Само че нямаше сега време за преговори и размисъл. Агарянците напираха, въздухът кънтеше от виковете и заканите им. Все нови и нови вълни налитаха след всяко отстъпление на първата. Все повече бранители падаха покосени от стрелите и каменните гюлета. Все повече зъбери и бойници оставаха незаети.