Петър Бобев - Калиакра

Кралят поклати глава.

— Аз съм рицар, цезар Фружине. Не мога да стоя, когато моите васали и солдатите ми вършат чудеса от храброст. Може би от това зависи изходът на войната.

— Тук не е рицарски турнир, ваше величество. Това е битка. Велика битка, в която се решават съдбините на много народи, съдбините на Кръста. Вие сега сте знаме, кралю. Загубено знаме — това е половин поражение.

Полският рицар се обади сърдито:

— Искате и тая ли битка да спечели пак Хунияд? И да се хвали, че и без нас е могло?

Видял се окръжен от своите рицари, Владислав отвърна някак примирен, със същото чувство на обреченост, с което бе тръгнал в похода, с което бе напуснал Никопол:

— Дори да умра, дори да загубя борбата — по-добре, отколкото светът да каже: Страхливец!

Фружин вдигна ръка.

— Сега ние сме в бран на живот и смърт. Тя не е като двубоите между сърдити феодали. Това е война за бъдещето. Тук не важат рицарските канони.

Той наклони беловласата си глава.

— Моля ви, кралю, изчакайте Янош!

Ала Владислав тръсна глава и отвърна, преди да спусне забралото пред очите си:

— Кръвта ми се разигра, цезар Фружине. Не мога да я изстудя.

Пришпори коня си.

И се понесе напред към сблъсканото множество на яничарите, последван от петстотинте си телохранители — полски конници и рицари. Нападна като вихър от желязо и стръв за победа. Бронираните му конници прелетяха над вала с желязната ограда и се врязаха в живата стена на султанската охрана. Както полягат тревите под равния мах на косата, тъй се подкосяваха турските редици пред рицарския устрем. Но както и ливадата не бяга, а остава на мястото си, тъй и враговете не се огънаха, не побягнаха. Загиваха стотици, хиляди, ала не отстъпваха. Пресрещнаха желязната лавина със снопове стрели, с копия, с ятагани, с ками. И накрая — с голи ръце. И тъй както и косата се притъпява от крехките стъбълца на тревите, тъй накрай и рицарският устрем се притъпи от фанатичната упоритост на султанската гвардия.

Полският отряд редееше неусетно. Но напредваше начело с младия си крал, който поваляше с меча си всеки враг, неуморим като самия бог на войната.

До султана, който вече се озърташе смутен, готов да скочи от обукаения си кон и да яхне запасния си жребец, оставаха още тридесетина разкрача.

В този миг някакъв яничар се провря незабелязано зад коня на Владислав и сряза с ятагана си сухожилията му. Нещастното животно се повлече по задница. Окованият в тежка броня ездач се срина на земята. Яничарят се хвърли върху му, отметна шлема му и с един замах му отряза главата. После изтича, та я показа на повелителя си.

На прът! — извика обезумял от радост Мурад. — Да видят гяурите как аллах наказва клетвопрестъпника!

Победителят я набоде на копието си и я размаха високо. Тържествуващ рев огласи полето. Закънтяха барабани, писнаха зурни. Вестта за гибелта на краля се разнесе като мълния. Пръснатите турски алаи почнаха да се завръщат, да се сбират край падишаха си, добили отново вяра в благоволението на пророка.

Фружин и свитата му видяха цялата трагедия, безсилни да помогнат.

— Началото на края! — промълви царят и една сълза се изтърколи по бузата му.

Добили смелост, мюсюлманите се хвърлиха в контраатака и сега малките сили на леката чешка пехота и неопитните български бойци трябваше да отблъскват напорите им. Редиците им взеха да се огъват.

Тогава Ян Хунияд се завърна.

— Воини кръстоносци! — провикна се той с гръмовния си глас. — Битката не е загубена! Крал Владислав загина като герой. Напред — за вярата!

И връхлетя срещу подреждащите се яничари.

— След мен, рицари и войници!

Тоя път бойците му не го последваха тъй самоотвержено както преди. Отсреща, отвръх могилата, стърчеше набитата върху копието глава на крал Владислав и стягаше в леден ужас сърцата им.

Пристъпът на Хунияд не успя. Ала той нападна още веднъж. И още веднъж. Жестоката схватка продължи до стъмване.

Тогава Ян Хунияд сбра оцелелите рицари и войводи.

— Всичко е загубено! — промълви той с гробовен глас. — Остава ни едно. Да се изтеглим. Да спасим каквото още може да се спасява. До нова битка, когато й дойде времето. Трябва да отстъпим. Друг избор няма…

Всички мълчаха с наведени глави, оплискани с кръв, с мръсни превръзки, убедени и те, че това е единствено правилното решение.

Само един възрази. Възрази винаги благоразумният, мъдър и разсъдлив Фружин, дипломатът Фружин. Сега в старческите му очи светеха огънчета, които никой не бе виждал, нито подозирал до днес. А лицето му бе замръзнало в каменно студена твърдост. Ръката му бавно, но уверено измъкна меча.