Петър Бобев - Калиакра

Евнух бей чу взрива, когато беше стигнал до Баш Капия. Не разбра що е станало, не попита дори. Мислеше, че това са кръстоносците, ударили калето от две страни. Али бей не беше от глупавите. Без да се мае, без да изчака Осман ага с Асен и Звездена, той препусна през капията покрай слисаните капуджии и запраши към Варна.

А в крепостта боят отиваше към края си. Изненаданите турци не свариха да окажат съпротива на връхлетелите изневиделица въоръжени до зъби пирати. Въстаналите калиакренци, които притичваха до домовете си, вече разкъртваха подове и тавани, грабваха скрита сабя, лък със стрели или копие и се хвърляха в борбата.

Яничарите редееха вече бързо. Още в първата минута Калина изтича до Асен, за да среже въжетата му с един замах.

Асен грабна един меч от земята и го развъртя. Тръгнаха подире му останалите затворници.

Страшен е робът, когато се разбуди, когато повярва в силата си, когато рече да мъсти за туй, що досега е преглъщал. Някой се бе сетил да вдигне моста пред бягащите в безреда турци. И сега те, обезумели от ужас, се прехвърляха през стените кой къде завърне. Падаха отвъд с натрошени кости, пребити, изподрани, или се сгромолясваха с писък в бездната към морето.

Грабнал тежката секира на палача, Иван Дъба я размаха като играчка над главата си. Първата шия, която пресече, беше на Кьор Юсеин. Насреща му изскочи друг турчин — и неговата глава отхвръкна. В този миг стрела се заби в гърба му. Иван Дъба се свлече на колене, ала не падна, макар че пред очите му вече слизаше смъртният мрак. И тогава видя. Скрит зад дувара, Осман Хасаноглу се мереше със стрела в Асен Добротицовия. С последни сили Дъба се надигна. Не тялото, не мишците — волята му го изправи, тя придвижи краката му, тя даде сила на ръката му.

Преди да пусне стрелата, Осман ага остана без глава.

Сражението свърши. Улици и дворове бяха пълни с трупове. Оцелелите турци, навързани с робски вериги, стояха скупчени като стадо пред кланица до най-външната стена.

Внезапно някой извика от полуразрушената Стражева кула:

— Генуезците нападат каторгите ни!

Множеството се юрна нататък. И наистина четири галери в боен ред, открили огън с бомбарди и катапулти, обграждаха каторгите на Бранко и Радул. Сърбинът ги посрещна, както подобава, с точно попадение на оръдията си. Пречупи главната мачта на най-близкия нападател, която затисна гребците. Възползвал се от суетнята, Бранко връхлетя срещу галерата, блъсна я с тарана, отскочи ловко назад и се стрелна в открито море.

Генуезците се спуснаха върху кораба на Радул, останал само с неколцина вахтени на борда, които не можаха да окажат никаква съпротива. Вбесени от загубата на своята галера, италианците го потопиха с няколко таранни удара. Моряците му заплуваха към брега.

А победителите приближиха до скалистия нос. Пуснаха котвите. Алдо Аскони искаше да бъде по-близо до Калиакра, за да не му се изплъзне тъй дълго чаканото съкровище. Бе помислил, че тъкмо за това пиратите нападат крепостта — да грабнат златото и да избягат. Ала сметката им беше крива, нямаше къде да се дянат, неговата ескадра нямаше да остави птиче да прелитне, та камо ли цял кораб със злато!

В туй време княз Асен тичаше като луд из затвора от клетка в клетка и викаше до прегракване:

— Звездена! Звездена!

Целият град заехтя:

— Звездена! Болярке! Звездена!

Прав беше Курт Али бей. То беше страшен ден, съден ден. Докато още гледаха надолу генуезката ескадра, която обсаждаше носа и пристана, друг се провикна от кулите при Главната порта:

— Иде войска! Голяма войска!

Жените писнаха. Мъжете, прежълтели, се завайкаха. Ясно, избягалият Курт Али водеше насам войската си, та да смаже разбунения град, да го срине със земята, да прекара под ятагана си всичко живо.

Асен изведнъж потуши своята болка. Дългът на водача надделя. Той се изкатери с няколко скока на върха и извика на войскарите си да го последват. Даде заповед да приготвят каменометите, да накладат огньовете под казаните за вряла вода, разпредели хората зад бойниците и зъберите.

В бърз тръс приближаваше многобройна конница. Лъщяха брони и оръжия, почнаха да се различават стягове и щандарти. Но това не бяха зелените санджаци на пророка, не бяха конските опашки на бейовете и пашите. А не бяха и френкски. Кръстоносците яздят обковани в желязо коне, те целите са в желязо.

А сега приближаваше лека кавалерия, въоръжена с лъкове и саби, облечена с кожуси, с високи гугли на главите. Ни турци, ни кръстоносци.