Петър Бобев - Калиакра

Княз Асен вирна глава:

— Не го усуквай, Али бей! Кажи направо!

Беят вдъхна дълбоко дъха на розата, която държеше между пръстите си.

— Ето що, беим! Да се върнеш пак в истинната вяра, с която си роден, вярата на силните мъже — като тебе. Да поведеш алаите на пророка, да разгромиш под зеления байрак мръсните френки — тия, дето ни дума, ни подпис зачитат. Ще им се мухарабе. Добре, ще ги бием! Нови тимари и зиафети ще грабнем за бейове и спахии. И турската сиромашия да се награби, и тя рахатлък да види.

Асен поклати глава.

— Аз няма да се бия срещу тези, що носят свобода на народа ми!

Евнух бей, все едно и това не чул, добави:

— И още нещо! Да кажеш къде са алтъните! Кажеш ли само това, от другото можеш да се отречеш. И това добро ще ти се зачете от падишаха.

Той се приведе към него. Гласът му, обикновено писклив, по змийски съскащ, бе станал почти ласкав:

— Слушай, ако дадеш имането, по-голяма власт и сила ще добиеш. Ако откажеш, ще отхвръкне главата ти! Защо го криеш?

— Защото не е мое, Али бей!

— А чие е?

— На народа, беим! Нему съм го обрекъл.

— Я го остави тоя народ! — махна с ръка скопецът. Не заслужава той за него курбан да ставаш. Сган е народът, слуги и предатели.

Като каза това, той неволно си помисли за Бальо Купеца.

Асен отвърна упорито:

— Отделният човек може да стане предател, беим. Народът — никога! Дядо ми е бил челник на тоя народ. И баща ми. Аз ли да го изоставя и то сега, когато наближава да се отърве от робията, когато аз ще стъпя на трона си.

Беят се изправи.

— Той, Фружин, който е царски син, няма да види своята корона, та ти ли? Обещал я е клетвопрестъпникът Владислав на Янкул войвода, плата за аскера му и войнското му умение. Питам те, няма време. Кафирите идат, летят. Кажи, ще дадеш ли имането! Опитах с добро, като с правоверен. Обърна ли като с гяур, насила, ще се каеш! Думай!

Асен отвърна с пресъхнало гърло, но твърдо:

— Казах, Али бей! Ще го получи тоя, който даде свобода на народа ми.

Евнух бей махна с ръка да го отведат. Яничарите го заблъскаха с дръжките на копията и го върнаха отново в килията.

Този път тя не беше съвсем празна. Вътре лежеше свит върху сламата Бальо Купеца. Лежеше и стенеше страдалчески.

Асен положи ръка на челото му:

— Що ти сториха?

— Ох! — простена Купеца. — Пребиха ме!

— Защо? Бре, Бальо! Тебе пък защо!

— Отде да знам защо? Бият. Не казват. Робия!

Асен опря чело о свитите си колене. Право дума — и да знаеш, и да не знаеш, все бият. Все режат глави, набиват на кол. Робия. Но иде краят й. Владислав лети насам. С него и Фружин, българският цар.

Само да се оцелее дотогава! Иде денят за тогова, който оцелее. Ще бъде ли от тях и княз Асен?

Навън се чу трополене на много чизми, звън на оръжия.

Тоя път идеше самият субашия Осман ага Хасаноглу. Той блъсна вратата.

— Ставай! — изръмжа Осман ага. — Джелатинът чака на мегдана със сатъра.

Асен усети, че кръвта се дръпва от главата му. Първата мисъл, която му дойде, бе, че тъй му било писано!

Да умре, когато Владислав и Фружин летят насам и утре — вдругиден ще бъдат тук!

Но, няма що! Тъй му било писано!

Нали поне успя да спаси Звездена?

Изведнъж осъденият изтръпна. А съкровището? Кой щеше да каже на царя къде е съкровището?

Осман го срита:

— Ставай бре!

Асен се обърна към Бальо и без да усеща ритниците на субашията, пошепна в ухото му:

— Запомни! Кажи на цар Фружин! Златото е в пещерата. Входът е два боя под водата. На двеста разкрача от Аязмото.

Повече не свари. Яничарите го изблъскаха навън. Всъщност повече не беше и нужно. Каза най-важното, вече можеше и да умре…

На стъгдата се бяха сбрали всички калиакренци: турци, българи, гърци, татари. Едни с уплашени от страшните вести, озлобени погледи, другите — също уплашени, стреснати от новите жестокости на поробителите, но вече с искрици надежда в очите. Поробители, които усещат как се люлее земята под нозете им. И роби, които чуват стъпките на освободителите.

Насред беше поставен пънът, червен от кръвта на изкланите жертви. А до него засукваше ръкави Кьор Юсеин. Зад гърба му стояха наредени другите затворници.

Али бей мина през тълпата, разблъскана от гавазите му, и се спря пред Асен:

— Сега ще видиш за какъв народ се жертвуваш! Всеки от тези тук, ако трябва да отърве кожата си, е готов да ти пререже гръкляна.

Напред излезе субашията Осман ага. Забиха тъпани, писнаха зурните. После изведнъж пресекнаха.

— Слушайте! — зачете той фермана. — И гледайте! За славата на великия ни падишах султан Мурад хан, сянка на аллаха върху земята, и от името на Сюлейман бей Балтаоглу, най-верният от верните капуджибашии на султана, аз, Али бей бин Абдуллах, осъждам изменника Хасан, някога Хасан бей, на смърт чрез посичане!