Петър Бобев - Калиакра

Достигнаха Главната порта, когато мюезинът се провикна от минарето с призив към правоверните за вечерната молитва. Мостът вече бе почнал да се вдига сред гръма на веригите си, но при виковете на закъснелите макарата му проскърца и го върна на мястото му да ги пропусне. После отново заскрибуца нагоре, спусна се с грохот и желязната решетка, за да затвори изцяло входа до сутринта.

В крепостта я посрещна онбашията Юмер.

— Водете я! — рече той, без да я погледне. — Направо в зандана!

Тя се дръпна:

— За друго съм дошла аз! Да говоря с Али бей!

— Али бей си има други гайлета, не му е до таквиз глупачки като тебе.

Тя опита да се отскубне.

— Трябва да говоря с бея!

Юмер даде знак да я водят.

Вече пред входа на затвора Звездена разбра: пропадаше планът й, не бе предвидила, че няма да я пуснат при скопеца.

— Слушай, Юмер! — обърна се тя към онбашията. Важен Хабер нося за бея. За алтъни. Пещера с алтъни.

Смяташе, че ще го смае.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Тая пещера сам Хасан бей ще му я издаде. Той Али бей каквото му е намислил, не Хасан бей, ами баш шейтан да бъде на негово място, пак ще проговори.

Последните рози вече увяхваха, ала Евнух бей все не се отделяше от тях. Подрязваше ги, почистваше клюмналите цветове. Сам — не доверяваше на никой градинар. И тоя ден след всички черни хабери, които през час му се струпваха на главата, той намираше отмора само сред градинката с розите. Там главата му се проясняваше. А имаше защо да се кахъри Али бей. Неверниците прииждаха насам като наводнение. Помитаха всичко, що им се изпречеше на пътя. Спахии и акинджии, яничари и азаби бягаха, както се пръсва чарда говеда пред мечка стръвница. Една подир друга, отваряха портите си най-яките крепости. Паднали бяха Венчан, после Овеч, вчера Петрич, а днес достигнали и Михалич. И Михалич няма да изтрае. Че колко войска има там? Остават само Варна и Галата, Макрополис, Карвуна, Карнава и Калиакра. Но и те ще паднат. Раята само това чака — порти да отваря. Една голяма тревога бе останала сега на Али бей бин Абдуллах, най-голямата — да ги превари, да вземе алтъните на гяурите, да ги извози с една каторга към Кара Дениз богаз и да ги поднесе на султана, та тъй да откупи и своята глава. А имаше вина тая глава, много умна се бе мислила досега. Повярвал бе той, че е стреснал раята. Ако я бе уплашил както трябва, нямаше сега тая същата рая да помага на кръстоносците, нямаше да им показва скришните пътеки и дервенти, а вярно и покорно щеше да служи на падишаха си. Много мек се бе показал Али бей. И никакъв Курт Али не беше той, а — глупав овен.

Времето се бе развалило отдавна, ала Евнух бей все не се прибираше в сарая, не му се щеше да се раздели с розището си, което единствено веселеше душата му. Нищо друго: ни мъже, ни жени, ни вино, ни маанета — единствено сладостта на гюловия мирис.

Източният вятър брулеше на неравни талази изправеното пред морето градище, въртеше в усукани вихрушки окапалата шума по сокаци и мегдани, гонеше кокошките по дворищата, блъскаше портите, пищеше в комини и пролуки. Небето се бе забулило с два ката облаци: отгоре неподвижни перести грамади като ято бели лебеди, тръгнали за зимовка; отдолу — рошави космати чудовища, които бързаха към запад. И под тях морето — матовостудено като гледжосана паница. Напорите на вятъра се рисуваха като тъмни ивици, които настигаха и задминаваха грозните отражения на небесните облаци.

Цяла чета бяха яничарите, които въведоха княз Асена в някогашния му сарай. Изтикаха го пред господаря си.

Евнух бей се обърна.

— Седни! — посочи му той с ръка килима пред него с такъв глас, че ако не знае човек, ще рече, че вчера се бяха разделили като стари достове.

Княз Асен го изгледа изпод вежди. Остана прав. А и не можеше да седне така, с вързани на гръб ръце.

Евнух бей се направи, че не е забелязал нищо.

Слушай, Хасан бей! — заговори той кротко. — Настанал е страшен ден, съден ден. Днес-утре ще се реши: кръстът или полумесецът?

Асен стисна зъби.

Скопецът продължи:

— Гласят се кафирите да изтребят до крак аскера на пророка. На джамиите ни камбани да окачат. Време е, беим, време е да забравим всичко, що е било вчера — дребни приказки и разпри. Аз вече забравих. Опростих и Кадъ Мустафа, дадох му Карнава да оправя. Опростих и хаирсъзите от Дели Ормана. Опрощавам кабахатите на всеки правоверен. И на твоите зулуми пепел турих, Хасан бей. От султана, да ни е жив и здрав хиляда години, ще поискам власт да ти даде — по-голяма от тая, що чакаш от френките. Един българин, Искендер, Фружиновият брат, толкоз лета реди Самсун от името на падишаха. И на тебе Самсун ще дадем, Измир ще ти дадем. Санджакбей ще те направим.