Петър Бобев - Калиакра

Майстор Андреа се поклони дълбоко. Разбра, че имаше насреща си големец — бей или паша.

— Селям на тебе, пашалъм! — рече той. — Нека никога бог не вдига от тебе десницата си!

Пашата мълчеше, без да отвърне на поздрава му. Само го стрелкаше, изучаваше го с острия си хищен поглед. Накрай проговори:

— Що дириш в земята ми, гяур? Каква беля си намислил?

Андреа отвърна. По пътя, докато го водеха насам, бе скроил отговора си.

— Идвам като приятел, паша ефенди! Ти знаеш, че превозихме аскера ви?

— Е?

— Аз съм от генуезките кораби.

— Що дириш на брега, те питам аз! Не какъв си. Тъй не сме се пазарили с френките. Кара Дениз, Черно море, е ваше. Ваш е и Кара Дениз богаз — Босфора, дето му викате. Ала бреговете му са наши. Що дириш, питам, на нашия бряг?

— Паднах от борда, пашалъм. Мадоната ми е свидетел!

— А защо се не върна там, отдето си паднал? Защо се мори чак до брега?

Ей тоя въпрос не бе предвидил Андреа. И изведнъж разбра, уви твърде късно, че най-важна е най-дребната подробност. Как трябваше да отговори? Всяка загубена секунда притуряше нова заплаха за живота му. А месер Андреа знаеше много добре, че за сарацините един кафирски живот не значи нищо.

— Избягах от кораба, паша ефенди! — скрои той новата си лъжа.

— От кой?

— На капитан Алдо Аскони.

Пашата плесна с ръце. Влезе полугол арабин и се поклони.

— Мангалът! — нареди пашата. — С машата, синджира и саджака!

Андреа изтръпна. Известни му бяха тия приготовления. При всеки свой набег, навред турците мъкнеха със себе си и уредите си за мъчения.

— Ще кажеш ли защо си дошъл? — попита пашата.

— Казах вече, пашалъм!

— Лъжеш, гяур! Ти си скочил не от гемията на Алдо, а — от другата, оная, що влезе в богаза с масърски байрак, а после го замени с френкския.

Андреа прехапа устни. Значи бяха ги следили през целия път.

— Казвай кой те проводи! Унгурус ли, Ефляк ли, Вълкооглу ли?

Джелатът натика в жаравата машата и синджира. Скоро те се нажежиха, засветиха като въглени.

Андреа почти изплака:

— Ще ти кажа, пашалъм! Наистина бягам от оная галера. Пирати са те. Сеньор Алдо ме прати при тях да ги гледам, да ги подслушвам. Питай него да ти каже вярно ли говоря!

— Ти ще ми изприказваш всичко. Истината не е в неверните ви уста, а — в мангала!

Пазачите свалиха пленника си на земята и оголиха корема му.

— Защо те е пратил да ги следиш? Защо не ги потопи направо?

— Да се убеди, че са пирати.

Андреа тозчас си даде сметка, че е изтървал направо глупост.

Пашата само вдигна поглед и джелатът прекара зачервената верига по оголения корем. Нещастникът премря от болка. Крясъкът му се превърна в глухо изхъркване. Нажеженото желязо сякаш не само се допря до кожата, а потъна навътре, зацвърча сред вътрешностите му.

Мъчителят не го изчака да си поеме дъх:

— Истината, гяур! Иначе няма да излезеш жив от шатрата!

Андреа простена:

— Ще кажа, пашалъм! Ще кажа всичко! Само обещай, че после ще ме пуснеш!

— Ще те пусна! — рече пашата.

Джелатът поля изгорения корем със зехтин. Болката позатихна.

— Слушам те!

Андреа заговори с прекъсвания, с плач и молби. Разправи му всичко, както си беше. За писмото на българския княз Асен до папата, за пещерата със злато в Калиакра, за приятеля на княза — пирата-сърбин, за влюбената Калина, която рано или късно ще ги отведе при княза.

— Друго няма! — завърши той разказа си. — Ще ме пуснеш ли вече?

Пашата премисляше всичко, което бе чул. Вече не се съмняваше. Пред мангала истината излиза наяве всеки път. За такъв хабер султанът, сянката на аллаха на земята, знаеше каква награда да даде. Още тая нощ пашата щеше да прати вестоносец при него. Да бърза и той за Килгра. Да превари лакомия Унгурус. Да спре Янкула, да накаже Дракула. И да грабне алтъните. Да запълни опразнената от проклетите френки хазна, що го оскубаха с дукат за аскер.

Повече не му трябваше.

— Пръждосвай се оттук! — отпрати го той с погнуса.

Месер Андреа се надигна с мъка. Стражите го развързаха и той, превит одве от болка, се измъкна навън.

Вече се зазоряваше. Заревото на изгрева бе посребрило притихналите води на пролива и сред раздухвания огън над отсрещния бряг отскочи слънцето, необичайно наедряло, огнено червено, разкривено от изпаренията. „Санта Агнеса“ вдигаше котвите, готова за път. Като по магия слънцето превърна среброто в злато. Постепенно и то побеля, руменината му се стопи, небе и море посиняха. Вълните добиха прозрачната си лазурност, слънчевата пътека се разля като придошла река от искри и блясък, докато накрая целият пролив заискри с милиарди пръснати брилянти.