Петър Бобев - Калиакра

Тя вдигна поглед. Трепналото огънче в очите й издаде, че се бе досетила и тя. Но се овладя, не издаде уплахата си.

— Аз тъй не познавам — рече тя тихо. — Да отгатна, трябва да надзърна в медника. Тогава ще ти река, що ти е отредил бог.

Той я пресече грубо:

— На мен сега няма да гадаеш. А на себе си. Какво са отредили тебе орисниците?

На дързостта му тя отвърна с дързост.

— Виждам се мъртва — изсъска Секуза. — С изцъклени очи. И няма кой да ги затвори.

После го прониза с острия си поглед.

— Виждам и друго! Запомни! Три дни след мен ще умреш и ти, боиле! Точно на третия ден…

Тая втора прокоба отново зашемети множеството. Ала Семир бе заслепен от гнева. Не слушаше ни прорицания, ни заплахи.

— Ставай, вещице! Тръгвай с мен!

— Що ще ме чиниш, болярино?

— Край лагера ще ти отрежа лъжливата кратуна!

Тя го стрелна с пръст. Вторачи зъл поглед право в очите му.

— Не забравяй! Три дни подир мене…

Той я срита жестоко.

— Ставай!

Гледачката се надигна покорно и вече тръгваше пред него, когато от множеството излезе Фружин.

— Секузо! — рече той тихо. — Ела с мен!

Тя се обърна, изгледа го и почти извика:

— Цар Фружин!

Той повтори:

— Ела с мен!

Старицата го последва безволно. Влезе в палатката подире му.

Царят я изгледа тъжно. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Как можа, Секузо! — почти простена той. — Как падна толкова ниско?

Питаше, а не слушаше оправданията й, завладян от далечния и все още незабравен спомен. Кажи-речи половин век имаше оттогава, след поражението на Сигизмунд, все тук, край Никополските стени. Ранен беше тогава цар Фружин. А когато се събуди, видя над главата си една прелестна девойка. Тая девойка, още тогава билярка, дъщеря и внучка на биляри и баячи, му спаси живота. Спря кръвта, угаси треската и в унеса на оздравяването, когато той бе спал непробудно, тя го бе натоварила на лодката, която да го пренесе отвъд Туна. Приготвила се да тръгне с него, ала бойците, другарите му, я върнали. После научи всичко това той. Присмели й се. Къде е тръгнала простата селянка — не с кого да е да бяга, а — с царя си…

Той повтори:

— Как допусна това сърцето ти, Секузо?

Нещастницата изведнъж заговори, забърза, задъха се, задави се от плач и отчаяние:

— Та какво знаеш ти? Кажи що би сторил, ако хванат сина ти, и само от теб зависи да живее ли той или да бъде одран жив, да бъде набит на кол. Фружине, Фружине! Не за пари се продаваме ние. Кръв ручи от сърцата ни, когато издайничим. Жестоки са насилниците, безпощадни, знаят как се пречупват воли. Когато става дума — чуждият син или твоят, малцина устояват.

Тя пристъпи напред.

— И то, когато моят син е кротувал. Орал си е мирно земята. А чуждият, твоят (болярин, е тръгнал буна да прави, султана да сваля. Какво е мислил, като е тръгнал? Не е ли знаел, що го очаква?

— Тръгнал е за свободата ти. И твоята. И на сина ти.

— Най-много зло са натворили тези, що искат да се борят със злото.

С избила пот по набръчканото чело Фружин простря напред ръка.

— Спри, Секузо! Спри!

После добави тихо:

— Върви си! Където ти видят очите…

Тя го измери със замътен поглед и си тръгна приведена, сякаш изведнъж остаряла с още петдесет години.

И никой повече не чу ни вест, ни дума за нея. Изчезна. Остана само споменът, легендата за нея.

Фружин се запъти към кралската палатка. Владислав все още седеше на трона, подпрял чело с две ръце. Не виждаше суетнята в лагера, не забелязваше смута в обсадените, които се подготвяха за нощната отбрана.

— Кралю! — рече Фружин. — Подучена е клетата. Както се досети Ян Хунияд, изпратена да всява тревога в душите ни, сред войската ни.

Владислав махна с ръка:

— Нека си върви! Каквото и да е сторила. Никой няма да избяга от съдбата си…

Той се изправи.

— Да не губим време! Да се изпълни божията воля! Вдигам обсадата! Тръгваме към Варна! По-бързо!

След малко тръбите засвириха сбор.

Бранко Дугуня реши да изчака нощта в близост с генуезката флота. Не му се щеше да премине Босфора по тъмно. Не му се щеше повече да рискува, да излага и кораба, и хората си на нови опасности. Тесен беше проливът. Додето се опомниш, и можеш да наскочиш върху скалите.

Дал последните си напътствия за през нощта, Бранко се прибра в каютата да си почине, защото утре-вдругиден му предстояха вълнуващи събития. Калина, която познаваше някои тайни проходи в Калиакра, подочула за тях от баща си, бе решила да проникне и да го измъкне от зандана. А как — там, на място, щяха да доуточняват, да дирят помагачи. Дугуня пък бе намислил да пръсне много злато, всичкото си злато, ако потрябва, само да я види успокоена, със задоволена съвест, изкупила греха си.